Как да съхраним позитивното в себе си

Поддаването на апатията е най-лошият вариант

Има ли светлина в тунела или това са светлините на идващия влак? Една по-скоро отворена тема, която остава под формата на въпрос. Няма човек, който да не е зависим от всичко, което го заобикаля в микро-и макросоциален план: общият негативизъм, който е надвиснал над нас, мрачните физиономии на улицата, материалните проблеми, които ни изпиват, негативните неща, които единствено ни заливат от медиите, личните ни проблеми, професионалните ни затруднения, липсата на достатъчно средства... И отгоре на всичко и мрачното време. Всичко това се отразява малко по малко и се натрупва, превръщайки се в хронична неудовлетвореност. Ставаме обезверени, затваряме се в себе си. Постепенно светогледът ни се променя, малко или повече, започваме да губим надежда. Ставаме песимистични и нямаме желание за нищо. Напълно естествено, а за съжаление и неизбежно, събитията от всекидневието ни влияят. Самооценката ни зависи от това, което ни се случва -дали постигаме това, което сме си заложили като цел. Какви отзиви получаваме, как се подреждат нещата на работното място и у дома. Дали имаме работа и дали се чувстваме добре с нея. Един ден сме по-щастливи и уверени, защото сме получили добра оценка за себе си. В повечето дни обаче това, което ни заобикаля, е доста мрачно и не стимулира позитивни мисли и преживявания. Тези външни фактори се. случват не само на нас, но и на хората, с които общуваме. Без да си даваме сметка, по техните лица и липсата на блясък в очите виждаме влиянието на всичко, което се изсипва върху нас самите. А това още повече ни потиска. Отново нещо външно, в случая косвено, което не води до това да сме добре, а напротив. На фона на сивотата на всичко това, което ни е до болка познато, хората реагират индивидуално. Въпреки трудностите всеки по някакъв свой начин се стреми, поне в началото, да намери свои източници за спасение и опора. Един страда от безсъние и гледа телевизия или сърфира, за да избяга от дългите тягостни часове. Друг намира "спасение" в постоянно желание за сън, без да се чувства освежен, след като отвори очи. Защитните механизми са индивидуални и се активират, когато ситуацията стане прекалено напечена, без нашето съзнателно желание или участие, защото са на подсъзнателно ниво. Тяхната цел е да ни предпазят, за да не "прегорим" съвсем. Често разпространен например подобен защитен механизъм е апатията. Тя е свързана с липсата на емоции и готовността за изживяване на такива, което е провокирано от страха да не се разочароваме за пореден път. За съжаление подсъзнателните защити се включват на прекалено късен етап като крайна мярка. Въпросът е по-скоро дали можем да се абстрахираме така, че да оцеляваме въпреки всичко, което се случва около нас. Не като търсене на заместител, а наистина дали сме в състояние и можем ли да съумеем да запазим себе си. И известна нотка на абстрахиране. Обективно погледнато, подобна нагласа може да се приеме на пръв поглед като бягство от реалността. В случая обаче въпросът не се състои в това. Става дума по-скоро за един оптимален или идеален вариант, в който въпреки външните промени по специфичен начин да не допускаме вътрешният ни свят да бъде напълно разбит. Възможността да постигнем подобна ситуация на самодостатъчност е, ако успеем да отдаваме достатъчно значение на вътрешния си свят и да ценим повече моментите, в които сме на вълната "усещания". Това по никакъв начин не означава прекъсване на връзките с реалността. Означава единствено да преосмислим баланса на везните и кое тежи повече и има по-висока стойност за нас. Да помислим повече за нещата, които не зависят от никого, и от случващото се около нас. Какво е това, което е недосегаемо и е само лично, наше, какви са мечтите ни, кои са нещата, които искрено ни радват. И можем да постигнем или на които можем да се радваме, да мислим, да усетим. Какво може да бъде на практика едно такова нещо? Например, когато гледаме филм, да анализираме и усетим фабулата, да се пренесем в света на героите, да изпитаме и изживеем нещо с тях. Да имаме оценка и отношение за събитията, които се случват по света. Да познаваме силните и слабите си страни. Този вътрешен свят е единственото, което можем да съхраним и предпазим от външния. Или поне да съхраним частичка от него само за себе си. За да не се изгубим и потопим изцяло в реалността. Да бъдем по някакъв начин недосегаеми за всички проблеми, цялата болка и неприятности, които са част от живота. Не да изграждаме паралелен свят, в никакъв случай. Единствено да не забравяме, че част от нас е извън и над материалния свят и тя е единствената, която може да остане извън него.Може би решението е да си мислим, че въпреки всичко и всички можем да останем незасегнати, себе си, да запазим вярата си в утрешния ден и най-вече вярата в себе си. Да не забравяме, че единственото сигурно е това, което е вътре в нас, нещата, които знаем, които носим със себе си. Да останем автентични на желанията, целите, усещанията и чувствата си. Или поне да се опитаме да го постигнем.

Доц. Маргарита Бакрачева-  психолог

В-к "Новинар"