Translate

събота, 2 февруари 2019 г.

Родителски практикуми „1 наум“


Практически обучения и срещи за родители очакват родителите в София

Да си родител в много отношения значи да се научиш да бъдеш супергерой. За щастие, с голямата отговорност идва и голяма сила. Но понякога подготовката изиграва съществено значение. Ние, родителите, отговаряме 24/7 за живота и здравето на децата ни. И трябва да бъдем подготвени. За всичко. За да сме адекватни, тогава, когато се наложи. С раждането на бебето се отваря една огромна бездна от въпроси, колебания, терзания и безсънни нощи. Която макар че ни прави по-силни, ни изтощава, тормози, притеснява и на моменти – обезсърчава. На безплатните срещи за родители ще се научиш и да се изправяш уверено пред предизвикателството да си родител. Доказани специалисти ще се включват в срещите и ще дават ценен опит и проверени съвети.
За повече информация:www1naum.com 
Срещите са напълно безплатни и нямат рекламна цел! 
График на срещите:
10.02 - Спешни състояния;
20.02 – Раждането - етапи и протичане;
24.02 – Детето през ранното детство;
06.03 – Кърмене и хранене на новороденото;.
10.03 – Захранване и хранене на бебето и малкото дете;
20.03 – Вкъщи с 1 наум;
24.03 – Защо не ме слуша детето?;
03.04 – Бременността – период на очакване и подготовка.

Анна Петрова: Целият ми живот е театър


След хубаво, тежко представление в стомаха ти се отваря дупка колкото грейпфрут и оттам ти духа, признава актрисата

Анна Петрова е завършила актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. д-р Кръстьо Мирски. Разпределена е в Пловдивския театър по покана на режисьора Любен Гройс. Там играе четири години, през които получава две награди (освен дъщеря си, родена по това време). Едната е за изгряваща звезда, адекватна на днешния „Икар“, другата - за младежка роля. Има щастието да играе в постановки на Юлия Огнянова, проф. Иван Добчев, Любен Гройс – добър старт за всеки млад актьор. Известно време работи и в Смолянския театър, а след 1982 г. влиза в трупата на Младежкия театър. В момента е свободен артист, участва в постановки на Народния театър, „Сълза и смях“ и театри в страната. Озвучавала е много сериали, между които и турския „Перла“.
Освен актриса, Анна Петрова е един от най-популярните съвременни наши драматурзи. Нейни пиеси се играят на повечето големи сцени в страната. Миналата година я гледахме в сериала „Полицаите от края на града“, където игра майката на Пацо (Герасим Георгиев – Геро).
Анна Петрова е омъжена за театралния критик Александър Жеков, с когото са се харесали още във ВИТИЗ. Имат една дъщеря, която се занимава с маркетинг.

-Анна, как се насочихте към актьорската професия?
-Никой в рода ми не е артист, но всички бяха с любов към изкуствата. Майка и татко са се запознали на постановка на операта „Бохеми“. И двамата по различни пътища са дошли специално да я гледат в София, тя от Дупница, той от Враца. Аз съм родена в Дупница. Участвах навсякъде - хорове, рисуване, танци... Баба ми беше учителка и ако за 15 минути си разкажех урока без грешка, можех да танцувам 45 минути. Двете пускахме радиото и започвахме - според музиката. Вкъщи се знаеха много стихове наизуст, беше модерно да се разказват книги. И не само на български. Досега помня от детството си много от Лермонтов, Пушкин, Есенин,Блок на руски. Баба ме беше записала за всички големи поредици на световната класика, така че когато вече учех в София, в Немската гимназия, през ваканциите да имам какво да чета. Много държеше на последните томове, защото там са писмата и биографичните бележки на писателите. Сега си давам сметка, че в писмата човек може да бъде видян по много необикновен начин. Така че съм много благодарна на моето семейство. Възпитавани сме и аз, и сестра ми само с добро. И това ми дава сила, когато имам някакви препятствия, да се върна в мислите си и да намеря блага дума и усмивка за дадена трудна ситуация. Не мога да кажа, че животът им е бил лек – баба ми само за една година е загубила седем човека от болести и нещастия, включително съпруг и дете, но това не я беше направило черногледа.
Подарявали са ми наядено бонбонче
-Как ви посрещна София?
-Идвайки в София, по онова време трябваше да държиш обществен дебют. Идваше голямо жури. Ако то не одобреше начина, по който правиш ролята, излизаш от театъра, не оставаш в него. Това беше свързано с много вътрешно треперене, но слава богу издържах и 34 години играх в Младежкия театър.
-Какви роли имахте?
-Играла съм много в детския отдел - Червената шапчица, Алиса, пингвинчета, джудженца. Работата там може да не изглежда много „престижна“, обаче човек се научава да владее публиката. Възрастните ще проявят някакво търпение, дори и да не си им много интересен, но
децата – никакво. Те знаят приказката, дошли са за интерпретацията. Ако ти не ги хванеш, ако за секунда се разсееш, а имаш по две представления на ден – от 10 и от 14 ч., няма връщане назад. Те не могат да бъдат надвикани, могат само да бъдат приласкани. Държиш им сърцата в ръка и ако малко стиснеш, някое сърце ще бъде наранено. Имаше деца, които бяха гледали едно и също представление десетки пъти и всеки път искаха да ми подарят нещо, включително бонбонче, което за малко е било ядено... Разбира се, играла съм и за възрастни – Шекспир, Молиер, Шилер.
-Били сте и преподавател – кои бяха учениците ви?
-Преподавах актьорско майсторство и енергия на словото в една експериментална паралелка към 22-ро училище. Мои ученици бяха Нети, Елена Петрова, Ани Пападопулу, Росен Белов, четири момичета, които в момента са примабалерини на операта, едно момиче в момента е в Англия, в операта, едно момче е в школата „Марсел Марсо“, където се приемат 90 човека, а остават 7 и той е в тези 7. Имам действащи актьори, които живеят в Америка. Прекрасни деца, много, много голяма радост. Преподавах и в Нов български университет.
Взех награда, която е получавала и Ани Жирардо
-Играли сте и зад граница...
-Получих шанс да играя на един фестивал в Сараево (1998 г.) и там взех награда за най-добра актриса на Европа. Предната година я бяха присъдили на Ани Жирардо. През 2012 г. получих покана да отида в Алма Ата със спектакъл на техен драматург, който е нещо като нашия Радичков, светла му памет. Правителството на Казахстан направи световен фестивал по пиесите на този автор. Там взех награда за най-добра актриса. Когато нашата група влизахме на чуждите представления, залата ставаше на крака (там залите са огромни – под 900 души въобще не е театрален салон), започваше да ръкопляска и да скандира „Булгаристан“. Наградата е много красива – 400 грама нефрит, отгоре златно перо и над него златна птица, която лети – към 3 килограма. В самолета не искаха да ме пуснат с нея, да не убия пилотите, но им обяснихме кои сме и ни разбраха.
Харесва ми да съм свободен артист
-А сега къде можем да ви видим?
-Сега играя активно в Народния, в „Арабеск“, в „Сълза и смях“, в Кърджали, Търговище, Благоевград и Габрово. Имам осем пиеси и в момента репетирам една камерна. Харесва ми
да съм свободен артист.
-Пишете и пиеси, как започнахте?
-Не знам точно. На едно море бях със семейство, което видимо нямаше проблеми, всичко им беше наред и докато седяхме там, написах една пиеса, в която ги разведох, без да им казвам нищо. Мислех да им я подаря (те и двамата са актьори), но когато се върнахме в София, ми казаха, че се развеждат. Бяха минали 50 дни. Навярно съм го усетила, не искам да мисля, че съм го предизвикала. Скрих тази пиеса и повече не я показах на никого. Един ден може да се върна към нея. Досега имам 30 постановки – у нас, в Австрия, Сърбия, Турция, Русия, Литва – там получих и номинация за най-добър текст, въпреки че съм чужденка. В момента се прави една в Грузия и една в Румъния. Сега пиша нещо много интересно за режисьора Петринел Гочев, той три пъти ме е поставял. Имам награда за драматургия в Марсилия (2003 г.) От време на време и аз поставям нещо, което ми е интересно, или за актьори, които искат да работят с мен. Въобще, целият ми живот е театър. Не е лесно, не е винаги горе на черешата, както си мислят някои. Това е ставане рано, много нерви, лишения, вътрешна мъка, но затова пък животът ми е интересен.
От Витоша до Сантяго де Компостела
-И всичко това едновременно ли го правите?
-На пръв поглед изглежда, че нямам време, но завършвайки немска гимназия, човек се дресира да е организиран. Време имам и всяка неделя или събота отивам на Витоша или друга наша планина. Това лято бях на Пирин, оттам – в Алпите и за моя голяма радост и лека изненада качих един трихилядник. От 15-20 години ходя с туристическото дружество на БАН. Групата е уникална – много фини, интелигентни хора, имаме различни интереси, правим си смешки, докато се разхождаме. В тази компания се говори само за ведри неща. Това е нашият 12 или 20-часов психоаналитик, който лекува всичките ни вътрешни конфликти, недоволства, огорчения.
-Преди четири години сте минали пътя Камино. Защо се решихте на това самотно пътуване?
-Бях прочела една-две книги и се запалих. Препоръчвам го на всеки, който иска да бъде сам и това не му е скучно, който обича да ходи и да диша чист въздух. Аз минах 615 км от пътя към Сантяго де Компостела, който иска, може да мине 840 или само 100 и това също го прави пилигрим. Тръгнах самичка, без да знам езика. В течение на 20-30 дни човек научава двестатина думи, които му дават възможност да се разбира с испанците и те да му се радват на изреченията, които скалъпва. Намерих приятели, намерих една изключителна жена от Разград – Крася, педагог. На един тест за цяла България нейният клас е излязъл първи. Много си говорихме за вяра, за знаците, за сериозните неща в живота, но и много се смяхме.
-Планирате ли и други пътувания?
-Да, планирам, в Грузия. Искам там да кача някой от техните четирихилядници. Не става дума за скално катерене, а за туристическо, с водачи. Това са дестинации, където не е толкова страшно, стига да не изкълчиш крак.
-Кога тръгнахте по планините и да пътувате?
-Разболях се от синузит и някой ми каза, че трябва да качвам денивелация от 1000 метра. Първо започнах на Витоша и то апетитът идва с яденето. Ходила съм дори до Монголия, поканиха ме заради една моя пиеса. Даже сега имам покана от Казахстан да преподавам един семестър, но още не знам, свързано е с време. От друга страна, имат една много хубава
планина – Тяншан...
Отиваме в Америка!
-Предстоят ви две турнета тази година, разкажете за тях.
-Те са по покана на българите, живеещи в Америка. Първото е в Канада за 12 дни, от 14 февруари – Ниагара, Торонто, Квебек, Отава и още някъде... Другото е за 16 дни в Щатите, в края на април, в 10 града, между които Лас Вегас, Ню Йорк, Чикаго – места, които винаги съм мечтала да видя. Никога не съм ходила в Америка. Ще играем „Три котки на покрива“, комедия, съвсем нова пиеса на един млад автор – Емил Йотовски. Знам какво е да си млад автор и кой друг да му помогне, да му подаде ръка, ако не аз – като режисьор и като изпълнител на една от ролите. Групата е чудна, ние сме приятели помежду си, разбираме се много добре, не си губим времето. Пиесата дава енергия на зрителя. За мен това е най-важното. Смятам, че когато дойде зрителят, не трябва да му изцедим и последното витамин С от душата, от съзнанието, от чувствата, а да го заредим с доза витамини. Може да е трагедия, може да е сатира, да има остри проблеми на днешния ден, но зрителя, отделил ли си е средства и време, за да ни гледа, трябва да го направим щастлив.
-Кои сте актьорите в „Три котки на покрива“?
-Ани Михайлова, Ивайло Калоянчев, Борис Драганов, който се дублира с Димитър Касабов, Боряна Павлова и аз. На премиерата в „Сълза и смях“ бяха дошли няколко българки, живеещи в Америка, и на едната от тях толкова й хареса нашето представление, че тя сама предложи да започне организиране на спектаклите. Тя всъщност ни купи билетите за Канада. Това, разбира се, нямаше да се случи, ако ние не се бяхме постарали да направим добро представление.
-Как разбирате, че представлението е станало добро?
-След хубаво, тежко представление, когато си се справил добре или поне така ти се струва, в стомаха ти се отваря една голяма дупка колкото грейпфрут, откъдето ти духа. И тя трябва с нещо да бъде запълнена – при някои помага алкохолът, при други спортът. Аз лично ходя на йога, но то е по-скоро за да запазя формата си, да мога да правя шпагат, челна стойка.
-Можете ли?!
-О, да, елате в Народния театър и ще видите – в „Лунатици“, там играем с Аня Пенчева.

Слава Радославова
В „Жълт труд“
Бр. 5 - 30.1-05.2019г

Спасиха зрението на недоносено бебе в чужбина с медицински транспорт и екип от неонатолози на Аджибадем Сити Клиник Болница Токуда


След тримесечни грижи в интензивния сектор на отделението по Неонатология на Аджибадем Сити Клиник Болница Токуда, момиченце беше транспортирано до Антверпен,Белгия за операция на агресивна форма на ретинопатия на недоносеността. Неотлъчно до детето по време на пътуването, осъществено на 27 януари 2019 г.,  беше екип на Неонатологията на Болница Токуда, който оказваше медицинска грижа в условията на въздушен и сухопътен транспорт. Реанимационните действия бяха осъществени чрез осигурен от лечебното заведение специализиран транспортен кувьоз. Лечението е поето от Център Фонд за лечение на деца.
Момиченцето е родено в 27 гестационна седмица с тегло 1000 гр. Вследствие на недоносеността, детето развива ретинопатия. От раждането си е под интензивни грижи в отделението по Неонатология, като през времето до лечението в чужбина, е проведена два пъти лазерна терапия, но поради агресивната форма на заболяването и прогресиране на промените с риск от отлепване на ретината, възможностите за лечение се свеждат до специфична хирургия, която не се практикува у нас. Затова детето е насочено за лечение в болницата в Антверпен.
В момента момиченцето е под лекарско наблюдение в болницата в Антверпен, чувства се добре и се възстановява след две успешни операции. Това е пето новородено дете, за което екипът на отделението по Неонатология полага медицински грижи по време на въздушен транспорт.
Аджибадем Сити Клиник Болница Токуда изказва благодарност за съдействието на институциите, които осигуриха въздушния транспорт до Белгия, както и за перфектната организация на летището, посрещането от българското посолство и превозването на медицинския екип и техниката до болницата в Антверпен. 

Инвазивни кардиолози от Болница „Тракия“ извадиха чуждо тяло от сърцето на жена без операция

Д-р Борислав Борисов

60-годишна жена от Стара Загора е живяла няколко месеца с част от катетър, заседнал в десните кухини на сърцето ѝ. Катетърът(  съставна част на вътрешен порт за вливане на химиотерапевтични медикаменти, имплантиран във венозната и система под кожата на гърдите ѝ, подобно на пейстмейкър) вероятно се е отчупил миналия октомври. Това явно се е случило по време на процедура в специализирано заведение за химиотерапевтични процедури, които пациентката е трябвало да прави в продължение на месеци. Постепенно отчупената част е мигрирала през венозната система, преминавайки през дясното предсърдие на сърцето, за да заседне в дясната камера. Там чуждото тяло е останало неподвижно. През това време пациентката не е чувствала болки или някакво друго сърдечно неразположение. Кардиолозите на Болница „Тракия“ открили находката, когато дошло време портът да бъде премахнат. Оказало се, че катетъра липсва. Инвазивният екип на завеждащия отделението д-р Борислав Борисов съвместно с д-р Мариела Синджирлиева и д-р Орлин Лицанов го открил с помощта на рентгенографско изследване в областта на сърцето.
„Имаше два варианта – или сърдечна хирургична операция, която е много тежка, или да съставим план и да го извадим по миниинвазивен път през венозната система на пациентката, достигайки до катетъра със специални водачи, снабдени на върха с ласо за улавяне на чужди тела“, обяснява д-р Борисов. Избират втория вариант. Успяват първо да изведат катетъра от областта на сърцето, а след това и от венозната система. Процедурата е продължила около половин час. Благодарение на нея чуждото тяло е изведено без усложнения от тялото на жената. Елементът е бил стерилен и най-вероятно затова не е предизвикал възпаление, но е създал риск от образуване на съсиреци. За щастие това не се е случило. Подобна находка не може да спре сърцето, но е рискова за образуване на тромбози, създава опасност от перфорации и появата на вторично възпаление, допълва той.
Макар и рядко срещан, това не е непознат случай в медицинската практика, казват кардиолозите от болницата. Най-често като чужди тела в човешкото тяло проникват именно части от катетри. Това е втори случай в тяхната практика, но първия път чуждото тяло е било водач с много по-малки размери, поради което изваждането му е било значително по-лесно.