Translate

сряда, 9 декември 2009 г.

Сара-моя радост, болка и вина


Беше началото на 1992 г. В тогавашния гастроном на ЦУМ снимаха реклама-кучата пред новооткрит щанд за кучешка храна.
Спомням си как минавайки мимоходом изроптах, че хората няма какво да ядът, а собствениците на кучетата се перчат пред скъпите им храни.
Като малка исках да имам куче като всяко дете. После животът ме завъртя и това ми желание изчезна. Виждах, имаше ги по улиците и толкова… Сега ги обичам всички и не се страхувам и от бездомните кучета, които когато мога храня и галя.
По ирония на съдбата есента още на същата година в дома ми влезе бебе-канадско вълче, на близо месец.
Една вечер бяхме на гости у мои приятели и човекът, който тогава живееше с мен, без да ме пита решил, че трябва да вземем кученце от котилото им. В тъмнината на двора само то единствено се отделило от всички и любопитно въртяло опашка и вирило муцунка срещу светлината на запалката.
В къщи го отнесохме в найлонова торбичка, толкова бе малко. Помня как цяла нощ скимтя и обикаля по коридора, но не ми бе разрешено да отида при него, нито да го гушна, защото аз „никога не съм имала куче, а той е гледал и знае как те се възпитават от малки”.
Помня как го изкъпах в мивката, как изпитвах и някакъв страх от него да го взема на ръце. Сега си припомням толкова много и различни неща, които мислех за отдавна забравени...
Имаше бълхи, майчини глисти и той предложи да го махнем, за да не се „заразим”, ако е болно. Само, че аз бях категорична, болно-здраво то просто остава. Купих книги и разбрах, че много неща, които „разбиращият” ме е карал да правя са били напълно погрешни.
Сред причините да се разделя с него година, след идването на Сара у дома, бе и тази. Сред другите по-лични бе и това, че я тормозеше, не я оставаше да спи, а ако го захапеше я биеше, даже на няколко пъти тя се напика, включително и я насъскваше срещу мене – да ме хапе по ръцете.
Докато съм жива няма да забравя как тя почти 12 месеца всяка нощ в съня си плачеше и се тресеше цяла, след като той напусна окончателно животът ни.
После всичко влезе в нормални релси. Спеше при мен в стаята, на „своя” си диван досущ като човек, с глава на облегалката, често по гръб и дори понякога похъркваше.
Станахме истински тандем. От половин дума ме разбираше, а аз само от едно изскимтяване или пролайване знаех какво точно иска. В първата година от живота си тя бе истински терминатор. В стените, по ламперията и по дивана има все още следи от нейните „подвизи” - изядена, изгладена като стъкло грапава мазилка, разкъсани тапети, ликвидирана дамаска и т. н. И досега се чудя как ги е правила тези толкова равните дупки (в стените и в талашита на дивана) като със свредел? Може би лежейки и с един нокът ги е дълбала. Друго обяснение просто нямам .
Сара бе своенравна, умна и много интелигентна. Научи се сама да пишка нощно време в банята на сифона. Сутрин не ме безпокоеше, не скимтеше, а търпеливо чакаше да я изведа на разходка. Ако имах обаче неблагоразумието до изляза без да я разходя и да и кажа къде отивам и горе-долу кога ще се върна знаех, че винаги ме очаква някаква изненада от рода на смачкана на топка покривка на или до леглото, пишкане точно там където не предполагаш, но неименуемо ще стъпиш в него, прегризан кабел или дистанционно, химикалка и т.н.
Не дай си боже пък да ми се сърди за нещо – вирва муцунка на една страна и нищо не е в състояние да я изкуши и накара да погледне към мен. А ако не и обърнех внимание след като ме закача с лапа пък винаги уцелваше най-ценното ми нещо на масата и го захапваше. Започваше едно гонене в къщи не ти е работа.
Странното е, че никога не съм се ядосвала и не съм я наказвала за тези или вече направени други бели, а съм приемала всяко нейно „отмъщение” спокойно и весело. Присъствието и бе като балсам за сърцето и душата ми. Колкото и тежък да ми е бил денят само като чуех всеки път, при отварянето на асансьорната врата, тропащата и опашка като метроном в къщи, като видех розовата и с лунички осеяна муцунката, красивите и лешниково-бадемови очи забравях всичко и ми ставаше леко, радостно и спокойно. Не бяхме много по-ласките. Много, много не я глезех и целувах. А и тя сякаш не ги обичаше и рядко обикновено докато спя идваше, ме целуваше. Но всяка вечер си имахме неотменен ритуал. В колкото и часа да съм си легнала дори и тя да спи, събуждаше се, идваше до мен и докато не си получеше порцията чесане по главата и под муцунката не заспивахме и двете.
Незнам защо но вътрешно усещах, че не бива да ражда. После, между третата и петата и година, под давление на разни приятелски, съседски приказки и съвети, че така ще й скъся живота и намерих двама кавалери. Но след фалшиви бременности последваха тежка усложнение и кастрация.
Ужасно трудно е за сам човек, ако няма кола, а има голямо куче да го води по лекари. След операцията, тя бе на 6-7 год.тогава, с такси я докарахме у дома, едвам я качиха няколко комшии, а после всеки ден с такси отново ходихме при лекаря близо месец.
Но всичко отмина и замина. И до тази 2007 г. живяхме безоблачно - щастливо. Възприемах като човек, хранех я като човек и се отнасях с нея като с такъв. Признавам, не я разхождах много, много, ала тя си бе изградила навици и щом усетеше, че излизам и няма или ще се разхождаме по-късно тичаше на балкона. Там си вършеше нуждите, а аз естествено ежедневно миех и чистех.
Във всичките тези почти 15 години тя бе неизменно до мен в радост и най-вече в скръб и тъга. Когато загубих, в течение на последните няколко години близки хора, тя бе единствената, която ми даваше безусловната си и безкористна обич. Тя бе тази, която ближеше сълзите от лицето ми, която дърпаше завивките ми на разсъмване и лаеше, докато не ме види станала от леглото. Тя бе тази, чието присъствие ми бе напълно достатъчно, за да се усмихна сутрин . Тя беше тази, която ме държеше жизнена и далеч от депресия. Но през март на въпросната година се наложи да и направят отново операция. Между дясната предна лапа и гръдния кош и бе излязла голяма бучка. Докторът в квартала ми каза, че е мастна тъкан и да не я пипаме, в предвид възрастта и. Не исках пак да я оперирам и да я травмирам, но уви тя се спука и се наложи хирургична интервенция. След по-малко от месец и направиха втора операция. Лекарите казаха, че повече няма да я оперират и аз, която отново почти всеки ден я водех с такси при тях се уплаших и обърках много… Тя ме гледаше с такива очи, а като ходеше отворът, под операцията и издаваше един шляпащ звук, който ме ужасяваше, а и някои от шевовете и се бяха отново отворили и възпалили. Бях безпомощтно сама.
Какво преживявам споделях само с майка си и някои колеги. Един ден го направих с позната и съжалявам горчиво за това. Тя напълно добронамерено ми препоръча горещо новооткрита ветеринарна клиника. И аз обезумяла от страха и паника да не загубя и нея направих непростима, смъртоносна грешка. Направих най-грешният избор. Взех най-грешното решение. Заведох я и я оставих там, за стационарно лечение, вместо да потърся пак помощ от предишните й стари и опитни лекари. Мислех, че така и за нея ще е по-добре да не я травмирам ежедневно като я качвам и свалям от такситата. А те не мислете, че с охота ни качваха. Заблудих се и заплатих скъпо за това.
Няма да се впускам в подробности, но Сара два дена ту бе добре, два дена ту зле, в зависимост от това определен лекар дали е на работа или не. Обвинявам се и досега три месеца, след като нея вече я няма, че я оставих, че не се вслушах в предчувствията и съмненията си, защото този лекар още като ни видя заради възрастта и я отрече нарече я бабичка и сякаш я обрече. А бабичката нямаше паднал зъб в устата, бе с перфектно сърце, бъбреци и дроб, а от изследванията и рентгена разбрах, че туморът е бил доброкачествен.
Обвинявам се, че подписах документ за съгласие с интервенциите в интерес на здравето и. Не мога да обвинявам, но винаги ще се съмнявам, че с нея, понеже имаше перфектни жизнени показатели, не като за възрастта и, просто си правеха експерименти. Даже уж наложително отново бяха я оперирали, бяха и правили необяснима пластика и бяха я инфектирали така, че този същият лекар ми предложи незабавно да я евтаназира. Възпротивих се. Знаех, че тя има още живот и че нямам право да се меся в божиите дела. Ходех ежедневно при Сара в тази клиника. Стоях с часове при нея и видях повече приспани, отколкото излекувани, не както те ги наричаха животни, домашни любимци. Съжалявам и се обвинявам, че когато бе малко по-добре не си я прибрах. И сега се чудя, ако месец май не се бе оказал толкова дъждовен и студен каква ли причина щяха да ми изтъкнат за влошеното и рязко състояние. Мисля, че просто я бяха оставили без лекарствена терапия или пък бяха я предозирали. Тя не можеше вече да ходи. Лежеше като килимче и я хранеха със системи, а тя трепереше като лист.
Обвинявам се и ще се обвинявам докато съм жива, че я оставих там и, че реших да си я прибера, когато вече бе просто късно.
Сега като гледам по Дискавъри филми за кучета, лекари, клиники и какви грижи наистина се полагат за тях разбирам, че сме на светлинни години от белия свят и в това отношение.
Има грешки поправими, има простими, непростими, но има и фатални, от страх, отчаяние, объркване и прибързаност. Мисля, че моята бе от последните.
Няма да забравя последната и първата и, след близо 19 дневно отсъствие, нощ, която тя прекара в къща, която никога преди това не бе напускала за повече от половин ден. Донесоха ми я овързана с колани все едно кукла на конци движат. Оставиха я, а тя само се мяташе без да може да стане на крака. Тя е голямо куче, като се изправи ми е до гърдите, а съм 168 см. висока. И четирите и лапички имаха рани от залежаването, които за първи път обаче бяха привързани.
Моето лъскаво, измито и винаги с чисти очи и уши куче беше жалко и унизено, но не от тях, а от мен самата най-вече, защото аз я бях предала като я оставих там. Тогава мислех, че всичко което правя е за нейно добро. Сега обаче знам, че съм сгрешила непоправимо.
Тази последна наша нощ няма да я забравя докато съм жива как се мяташе точно като ранено животно, без да може да стане, как непрекъснато поглеждаше към мен с огромни разширени зеници, как с кърпичка и изстисквах капки вода в устата, как и как…
Сигурно съм спала и на моменти, но на сутринта разбрах, че повече не мога да я гледам така как се мъчи. Може би съм се предала може би съм се уплашила, че не мога да се справя, но тогава бях сигурна, че постъпвам правилно. Сега съжалявам за взетото тогава решение и се лутам непрестанно денонощно в мислите си сгреших ли или не? Защо не се опитах ден или два да я гледам и да видя нямали да може да прояде и дори легнала да пишка. Уплаших се, предадох се и я предадох.
Сара, която бе онемяла от почти двадесет дни, сутринта на 23 май тихичко изхлипа и ме погледна. Казах „няма да те мъча повече отиваш при дядо ти да те разхожда винаги вече без каишка. Прости ми”. Тя сякаш ме разбра и се успокои. Само, че аз и досега не мога да се успокоя и изпитвам неистова огромна вина и тъга.
Аз, която преди това бях убедена, че тя има още живот реших да я приспя. Аз, която като здравен репортер винаги си мислех, че евтаназията не бива да бъде разрешена, взех коренно противоположното решение, което тогава ми се виждаше единственото правилно, а днес безумно грешно.
Чаках като в несвяст да дойдат лекарите и всичко по-бързо най-накрая да свърши. Не знаех на кой свят съм просто.
За зла ирония точно същия лекар дойде и ми заяви цинично, че съжалява за взетото от мен решение… Попитах има ли шанс да се оправи, а той мълчеше. И аз казах да я приспят. Затворих и очите, плачех и бях толкова ошашавена, че дори не си я целунах за последен път.
И сега като затворя очи я виждам в различни ситуации с побелял от солта нос от изядените сурови скумрии, с доволна усмивка от „свитото” от тавата печено пиле, с изчакващ поглед да стъпя на площадката до нея, когато слизахме по стълбите пеша (имам проблеми с единия крак), с „нахално” навираща се муцунка с ледено носле да я галя и т. н…
Сега си обяснявам защо от година непрекъснато ходеше в къщи подир/с мен, ако съм в банята тя бе пред вратата и, ако отидех в кухнята тя отново бе до мен, ако стоях в стаята тя лежеше на балкона, но винаги с поглед в мен. Сякаш е знаела, че ще я предам.
Ако беше умряла от старост сигурно пак щеше да ме боли и пак щях да страдам много. Но мен ме разяжда вина, че сгреших, че се провалих, че я оставих там и просто самата аз я убих от небрежност, страх и егоизъм.
Сара ми липсва ми неистово, много и денем и нощем. Непрекъснато се лутам и се измъчвам в догадки, ако я бях завела при „нейните-първите” доктори, ако не бях взела това решение да я приспя, ако бях вярвала и се надявала повече, ако бях потърсила и други лекарски мнения, ако, ако можеше ли да я спася и да оздравее. Кой знае? Кой ще ми каже? Кой? Знам, че докато съм жива ще бъда разпъвата на собствения си кръст правилното или грешното решение взех.
Близо три години изминаха вече, а ежечасно ме разкъсват тези въпроси. Три години , а ми се струват като тридесет, а на моменти даже като три мига.
Много я обичам и много ми липсва. Знам, че Сара завинаги ще бъде в сърцето, в мислите, в спомените ми, ще бъде, както до досега моята радост и най-вече неистова огромна болка и вина.
Мисля, плача си вечер и не зная дали ще посмея някога отново да си взема кученце. Май не макар, че не мога да живея и така.
Вече изминаха почти 3 год., а липата и е все по-осезателна. Въпросът сбърках или не като я приспах не ми дава покой, ден и нощ ме терзаят съмнения. Приятелите са на различно мнение, а аз се измъчвам непрестанно...

Може ли постната пица -бюджет 2010 да се превърне във вкусна ботевградска баница?

Председателят на Българска стопанска камара Божидар Данев похвали правителството, че за първите си 100 дни е показало добра мотивация и воля за реформа в здравеопазването.
По думите на бившия финансов министър Пламен Орешарски учудващо е, че ГЕРБ е съсредоточил критиките си основно върху фискалната политика на предишното управление, след като тя е една от най-силните и е оценявана добре от всички външни наблюдатели в това число и от Световната банка.
Според сегашния финансов министър Симеон Дянков обаче единствено балансираният бюджет е условие за фискалната стабилност в страната, особено в условия на световна икономическа финансова криза.
Така или иначе всеки си говори от собствената камбанария, но истината е тази, че парчетата пица – бюджет 2010 се разпределят пак някак си несправедливо и балансираността се нарушава, да не кажа, че липсва изобщо.
Чела съм, че на времето Тодор Живков е сравнявал държавният бюджет с ботевградската баница, от която всеки се е стремял да откъсне, най-голямото и най-вътрешното парче, защото то било най-мекото и вкусно.
Сега чух и как финансовият министър оприличи бюджет 2010 на малка, постна пица. Само че след разпределението и на здравеопазването се падна не даже част от тесто за нея, а трохички от него.
С други думи в малката доста постна бих казала пица-бюджета за догодина, прокламираното като приоритетно в правителството на ГЕРБ, здравеопазване липсва независимо, че то е основна нейна съставка. Здравният сектор отново не е финансово обезпечен, напротив - там се забелязва и най-голямото орязване на разходите.
Не ми се и мисли, ако здравеопазването не бе приоритет №5, в програмата на ГЕРБ, тогава какви ли пари за него щеше да отдели сегашният кабинети.
Твърде мъгливото - „След 15 юни, ако видим, че икономиката се стабилизира и има повече приходи, може да се вдигнат и разходите, т. е. ако в средата на следващата година бюджета позволява ще увеличим средствата за здравеопазване” е нещо като задната врата, през която обаче никой не се и очаква да влезе у дома.
Е да, управляващите подписаха един меморандум, ден преди да се приеме бюджет 2010 в постния парламент, дори и без постни дебати, с който се обещаха едни виртуални пари и лекарските протести бяха парирани - за сега...
Нагледахме се вече години наред как всички управляващи, формират бюджетът на НЗОК, в нарушение на ЗЗО, от който част от здравните ни вноски крепят фискалният резерв на държавата в БНБ. Тя пък се оказва и най-некоректният платец, който с едната ръка дава, но с другата си взема по-голямата част от даденото.
Нагледахме и наслушахме се как оскъдното държавно финансиране в здравеопазването пак от години е нерационално харчено и ограбвано. На ясно сме, че липсват инвестиции в него, трупат се дългове, отсъства реална оценка на медицинските дейности, отсъства единна информационна система в здравеопазването - просто е на лице сбъркан модел на здравна политика и неработеща здравна система.
Но здравният министър д-р Божидар Нанев, от както е встъпил в длъжност, вместо да се заеме с решаването на тези проблеми, непрекъснато прокламира в медийното пространство, че здравеопазването е в колапс дори в катастрофа и постави съдбата му в ръцете на финансовия министър Дянков, с оправданието, че в ситуация на криза, това е положението и министъра на финансите разпределя парите чрез екипно обсъждане..
А за пациентът – здравеопазване вместо да се направи и невъзможното за да се излекува напълно, отново се отделят за лечение толкова пари, с колкото то едва ще дава признаци на живот...Но докога?
И какво става на практика? От една страна плащал/неплащал здравни осигуровки всеки ползва здравните услуги, друг е въпроса за качеството им. От друга страна здравната осигуровка ще нарасне на 10% и ще имаме тристълбов здравноосигурителен модел, защото „сега действащият не работи ефективно”.
Да се чуди човек как ли пък той ще проработи коректно, щом при сегашния имаше разхищение на средства и лошо обслужване, създадоха се предпоставки за източване на НЗОК, а корупцията в системата на здравеопазването стана посевместна.
И вместо новите управляващи да съсредоточат усилията си към отстраняване на тези очевадни дефекти и да надградят съществуващият солидарен здравноосигурителен модел те предлагат коренно нов – холандският модел, защото бил доказал, че работи добре.
Да, ама Холандия се отказа вече от него, защо ли?
100 – те дни от управлението на ГЕРБ е отминаха. С други думи в чашата на големите им обещания остана само - „пари няма действайте”, както се пееше в една популярна песничка...
А 2010 година чука на вратата ни, след месец, но все още създадени правила в здравеопазването няма. Не е ясно как губещите болници ще се превърнат в хосписи или лечебници за долекуване и рехабилитация и кой ще им плаща. Не е ясно дали обещаните от председателя на здравната комисия д-р Лъчезар Иванов корекции ще бъдат действително направени в ЗЗО. Не е ясно, защо се одържавява НЗОК, но се оставя здравното осигуряване в страната. Не е ясно какво точно ще поемат частните здравноосигурителни фондове и т. н.
Ясно е само едно, че ще плащаме още повече, без да сме на ясно изобщо какво ще получаваме дефакто от здравеопазването ни.
В крайна сметка ако всяко идващо правителство на власт изпълнеше поне частица от обещаното и ако не впримчваше усилията си как да „прилапа” парите НЗОК, за свои цели и интереси, пъзелът отдавна би бил подреден правилно в сектор здравеопазване.
Ако управляващите от ГЕРБ сега действително поемат отговорността и си свършат работата, така както трябва. Т. е. ако те направят реално структурната реформата в здравеопазването, а не както твърди и Стефан Софиянски „тръгват нанякъде, спират се, поемат се едни ангажименти – после се отказват от тях”, дали пък тогава постната пица няма да заприлича поне малко на вкусната ботевградска баница?
Та нали и Световната банка ни препоръча пълна реформа на сектора и едва след това на модела.
Всичко зависи от това силната заявка от ГЕРБ за реформа на системата да не остане само на думи - устна или писмена...