Играта на политика руши институциите

След постигането на споразумение за дата на предсрочните парламентарни избори и ограничения хоризонт на настоящия парламент главната задача на българските политици остана просто да гарантират поне минимална политическа стабилност. Това беше и тяхната заявка, но решиха да тръгнат към нея не по пътя на институционалната логика, а чрез неформални договорки и медийни заклинания. По този начин се блокира

възможността да се реализира единственото смислено нещо, което това НС можеше да направи - да успокои ситуацията чрез поредица от консенсусни решения. Вместо това основната политическа институция се превърна в своеобразна капалъ чарши, на която опозиция и управляващи си поставят ултиматуми, сърдят се, пазарят се, бият лафа. Когато се усетят, че суверенът става малко нервен, представители на политическия елит отиват при президента, консултират се, демонстрират отговорност, стискат си ръцете - „договорились", и след това цикълът се повтаря. И докато трае тази игра на политика, гарнирана със сериозна доза несериозен медиен спектакъл, институциите се рушат, а проблемите на управлението остават нерешени. Нещо повече, в името на тази игра на политика и заради специфичната политическа култура, най-вече на опозицията и на нейния лидер, се жертват институциите. Народното събрание вече беше пожертвано. Беше направен опит да бъде пожертвана и една от най-стабилните и консервативни институции, каквато е БНБ. Играта на политика в България има нужда от епически ситуации, от апокалиптичен психофон, истерия и напрежение, за да могат героите да блеснат. Демократичните институционални процедури са прекалено скучни за вкуса на голяма част от политическия ни елит. Това, че те са ефективни, май няма значение.

Този тип правене на политика завещава тежко наследство на следващите мераклии за власт. Трябва да подчертаем, че отговорността за справянето с това наследство ще

бъде както на управляващите, така и на опозицията. Ако и в следващото НС опозицията продължи да бойкотира законодателната работа, нищо добро няма да излезе.

Ясно е, че са налице тежки дефекти в редица системи, чието решение минава през последователни реформи. Здравната и пенсионната система няма да заработят с конюнктурни кръпки и популистки фойерверки, а със системна управленска стратегия. За нея обаче е необходимо както стабилно управление, така и висока степен на политическо съгласие. Настоящото

НС има по-малко от седмица да реши какво ще се случи с актуализацията на бюджета на здравната каса . На този етап изглежда, че тази „постигната договореност" между парламентарните партии ще се окаже нищо повече от инструмент за политически пазарлъци. Подобен тип решение не е от компетенциите на служебното правителство, което означава, че то ще се отложи във времето незнайно докога. Ами ако конфигурацията в следващия парламент е такава, че съставянето на правителство да бъде затруднено, а неговата легитимност - спорна? Означава ли това, че здравната каса ще продължи да работи на автопилот?

Друга непосредствена задача от оперативен характер е управлението на европейските средства. Структурата на българската икономика е такава, че тези средства се жизненоважни за националния бизнес. Ако продължи в тази сфера да работи принципът „клиентелата ми е много по-добра от клиентелата ти", е много вероятно да се стигне до ситуация, в която разпределението „нещо за някой" да се промени в „нищо за никой". Това е една от зоните, в които служебното правителство в кратки срокове следва да се намеси.

Подобен е случаят с големите енергийни проекти. Необходими са бързо съгласие и конкретни действия в посока тяхното задвижване, за да може икономиката да вземе глътка въздух. Видно е, че по проекта „Южен поток" се работи, текат плащания, но какво точно се случва - никой не може и не иска да каже. И борбата за това, кой ще се възползва от паричните потоци при изграждането му, може да ни лиши от сериозни икономически ползи. Ситуацията на политическо безвластие е прекрасна хранителна среда за бягане от отговорност и корпоративни злоупотреби.

И служебното и редовното правителство бързо трябва да върнат доверието в банковата система. И това няма да стане със създаване на противоречиви закони, криминализиращи злословието по отношение на банките, нито с прехвърлянето на цялата отговорност и измиване на ръцете с БНБ. Защото, както се вижда, проблемът с банките не е финансов, а политически.

Ясно е, че неща за управляване и работа за вършене има. Следва да убедим политическия ни елит, че дори и да се откаже от медийната игра на политика, пак няма да му е скучно. Следва да му подскажем, че ние като общество се захласваме повече по ефективни управленски решения, отколкото по ефектни медийни жестове и метафори. Не трябва да забравяме, че действията на политиците са функция на нашите критерии за поведение. Ако ние сме егоистични нихилисти, защо политиците ни да са различни? Ако ние мразим институциите, защо политиците да ги обичат? Ако ние не спазваме законите, защо политиците да го правят?

В.”Труд”