Сред
единия процент най-богати в света има около 20 000 българи.
Тези
дни широко бе коментирано изследване на международната благотворителна
организация „Оксфам", според което най-богатият 1% в света държи 48% от
световното богатство, докато 80% от световното население държи само 5,5%.
Публикацията
на Oxfam носи емблематичното заглавие Да имаш всичко и да искаш още".
Според Oxfam богатството на тези хора идва от няколко ключови сектора като
финансите и застраховането, но също така фармацевтичната индустрия и
здравеопазването . Тази концентрация на богатство позволява да се инвестират
огромни средства за лобиране пред правителствата по света, така че да има още
повече възможности за още по-голямо забогатяване във върховете на световния
елит. Освен това през 2010 г. 388 свръхбогати са имали същите активи както
половината от световното население, а през 2014 г. дори първите 80 най-богати
вече разполагат общо с почти 2000 милиарда, или 2 трилиона долара, което е
равно на общите активи на по-бедната половина от човечеството.
Най-богатият
1% в света включва предимно хора, които живеят в развитите икономики. Това не
са малко хора. При малко повече от 7,2 милиарда става дума за над 46 млн. души
възрастно население.
В
България сред единия процент най-богати в световен мащаб вероятно попадат около
20 хиляди човека, а сред 10% най-богати в световен мащаб - около 300 хиляди
човека. Правя това заключение на базата на публикувани данни от изследване на банката
„Креди сюис" за страни, които са относително близки до България по брой на
населението и нивото на икономическо развитие. В Чешката република например,
която има малко по-голямо от нашето население - около 10,5 милиона, и е
по-богата от България, през 2013 г. хората, попадащи сред най-богатия 1 % в
света, са 41 хиляди, а попадащите сред най-богатите 10% са малко над 800
хиляди.
При
коментара на данните на „Оксфам", Би Би Си дава примера с епидемията от
ебола. Той е съвсем на място, защото едно от най-ярките проявления на
световното неравенство е в достъпа до здравеопазване, докато в същото време
сред основните източници на хипер големи богатства са именно здравеопазването и
фармацевтичната индустрия. В коментара се казва, че разходите на пострадалите от
ебола страни са огромни за мащаба на техните икономики, но всъщност са по-малки
от увеличението на богатството за 1 г. на само един от милиардерите в здравната
и фармацевтичната индустрия. Наскоро имах възможност да присъствам на лекция на
един от големите европейски специалисти по ваксините. Той каза, че ваксината
срещу ебола не представлява проблем в научен план, просто струва много (1
милиард долара е добър ориентир), а потенциално застрашените при предишни
епидемии не са били много платежоспособни. Колко може да плати обичайният
потребител в една страна, където масовият доход е (често много) под 1 долар на
ден, за да спаси живота си? 20 долара? 50 долара? 100 долара? Едва ли.
България
е много по-богата страна, далеч съм от мисълта да я сравнявам със страните,
където избухна епидемията от ебола. Затова ще започна питането в обратен ред.
Каква е минималната сума, която някой в България не би могъл да събере, въпреки
че това може да спаси живота му или живота на негов много близък човек? Няма да
започвам от 2000 лв., защото в изследване на Евростат има въпрос дали
анкетираният може да събере 1000 евро за спешни нужди и България е на първо
място в ЕС по брой на хората, които казват, че не могат. Какво ще кажете за 1000
лева? Със сигурност знам примери на хора без здравни осигуровки, които не са
могли да съберат 1000 лв. въпреки спешната нужда от лечение. 500 лв.? 100 лв.?
Към
средата на 2013 година България има 0,13% от световното възрастно население и
0,2% от световното богатство. Ние губим бързо население, същевременно успяваме
да поддържаме среден ръст на БВП, по-висок от световния. Т.е. в глобалното
трупане на активи България все още е от страната на губещите, макар че с бавни
стъпки се приближаваме към печелившите. И неравенството при богатството е много
по-голямо от неравенството при доходите. Една от причините за това е, че
богатството се трупа и наследява от поколение в поколение, следвайки механизма
на поговорката „пари при пари отиват". Най-важният въпрос обаче не е в
абсолютното ниво на богатството, а във възможността за социална мобилност. Тази
възможност може да се измери например през шанса за преминаване в друга
социална група от поколение в поколение. Богатството, разбира се, се унаследява
и в много страни има високи данъци върху наследството, които увеличават
шансовете за разместване на пластовете.
Накрая
ще спомена седемте препоръки на „Оксфам", които се оказват удивително
актуални-за България. Те са отправени към лидерите на всички страни по света и
включват борба с укриването на данъци, инвестиции в универсални безплатни
обществени услуги, справедливо разпределение на данъчната тежест, адекватни
минимални работни заплати, въвеждане на законодателство за еднакво заплащане на
мъжете и жените, осигуряване на адекватна социална защита, включително чрез
гарантиран минимален доход, и договаряне на глобална цел за борба с
неравенството, подобно на целите за борба с бедността и за всеобщо образование.
Трудно
ми е да посоча от коя от тези цели България е най-далеч. Оставям без коментар
укриването на данъци. Откъм добрата страна може да се спомене, че имаме
минимална работна заплата, която се актуализира относително редовно (без да
покрива основните жизнени потребности), а неравенството в заплащането между
жени и мъже не е толкова голямо, колкото в много от развитите страни.
Със
сигурност обаче не можем да бъдем посочени като пример за справедливото
разпределение на данъчната тежест. Приходите в българския държавен бюджет са
зависими най-много от данъците върху потреблението, а доходите на богати и
бедни се облагат с едни и същи ставки. Частните разходи за публични услуги като
здравеопазването са най-високите в ЕС, а гарантираният минимален доход е под 2
долара на ден (65 лева).
В. „24 Часа”
Няма коментари:
Публикуване на коментар