Изненадите
продължават, болничната помощ расте неистово. За да има наистина ефект и
паричните потоци да отиват там, където трябва, е необходима коренна промяна на
законите, но не да се пипне един закон, а свързаните с него да останат
непроменени, защото тогава текстовете остават неработещи. Законодателството
трябва да се промени в посока акцент върху извънболничната помощ. Това е
философия залегнала във всички осигурителни институции в европейките държави.
Тежестта трябва да се носи от извънболничната помощ. И другият основен принцип,
при който вече има изкривяване, е равният достъп на пациента до здравни услуги.
В България вече нямаме равен достъп, това мога да го кажа откровено. Затова
трябва да се дадат повече правомощия на общопрактикуващите лекари и да се отива
не към наказания, санкции, глоби, а към поощряващи политики. Тези
общопрактикуващи лекари, които се квалифицират допълнително – да получават
допълнителен коефициент за заплащане - нещо, което тази година много плахо
направихме, като дадохме малко по-голямо възнаграждение на тези, които
диспансеризират пациенти с повече от две диагнози, т.е. имат по-тежки пациенти.
Това не е достатъчно, това е пак един количествен критерий. Естествено, че
броят на лекарите не е достатъчен. Идеята ми е законодателството да бъде
по-гъвкаво, защото ние сега сме сложили рамки, от които не може да се излезе.
Общопрактикуващите лекари не могат да работят нищо друго. Защо? Тук обаче
веднага идва другия основен проблем – колкото е важна извънболничната първична
помощ, по-важна е спешността. Крайно време е да се реши проблемът със
спешността. И когато тези звена заработят, аз съм сигурна, че притокът към
болниците ще намалее и там ще отиват тези пациенти, които имат нужда от
болнично лечение. Връзката първична помощ - специализирана помощ също трябва да
бъде по-гъвкава. Защо забравихме възможността за консултации? Даваме
направлението на пациента и го оставяме сам да се бори в системата, сам да
търси специалиста, сам да урежда консултация. Има практики по света, в които
общопрактикуващият лекар може да ти запише преглед при съответен специалист.
Това изисква обаче добър регистър, с работни графици вътре и също е един
елегантен начин за регулация в системата. Държавата е абдикирала от
здравеопазването. Като казвам абдикирала, нямам предвид да се меси в конкурентните
отношения между специалистите, а в организацията. Стигаме до здравната карта.
Здравната карта е този механизъм, който ще очертае необходимостите. И тук е
ролята на държавата да каже от какво има нужда. Но, за да се случат тези неща,
трябва да се направи един сериозен анализ на изкривяванията и да се вземе
решение как те ще бъдат преодолени. След това трябва да се обмисли в цялост кои
текстове от кои закони трябва да бъдат коригирани. Ето, ако вземе
финансирането, за което толкова много лекарският съюз настоява - то няма да се
случи, ако не се направят тези предварителни стъпки и не се вземат тези мерки.
Законът за публичните финанси казва: "Касата не може да поема допълнителни
задължения, ако се нарушава бюджетното салдо." От друга страна, Законът за
здравното осигуряване казва, че касата е задължена да плати цялата медицинска
дейност, която е извършена. Къде е пресечната точка на тези два закона? Няма
такава, те се бият и касата е виновна за всичко. Как тълкува съдът - спасен е
човешки живот или е излекуван човек, значи дейността трябва да бъде платена,
защото там има вложени средства, труд, консумативи и т.н. Ако не платим,
болницата печели делото, ние плащаме и плащаме с лихвите. Законът за публичните
финанси не ни подкрепя, не ни върши работа. И този процес на хроничен недостиг
на средства ще се задълбочава непрекъснато, ако ние продължаваме да говорим
само няма пари или парите не стигат.
В. „Капитал”
Няма коментари:
Публикуване на коментар