На мислите кръвта в главата ми пулсират
и нощите превръщат в ад,
в които пак разпъната осъмвам,
от твойте думи, в мъртъв свят.
В крадлива сова ти сърцето ми превърна
на мигове, на топлина.
С дни забравяше ме дълго, а после
милостиво ми протягаше ръка.
Къде? С кого си? Не, не искам и
да зная!
На ревността не пия от червения и сок.
Душата ми неистово се моли тайно,
на най-безмилостния бог,
но телефонът онемял мълчи, мълчи...
Светът загубил твоите очи,
от спомени разкъсван тихичко ридае.
И тази нощ на своя ад, от хладния черпак,
отново болка пия.
Осъмвам пак без дом, без бряг,
сърцето как да ти прости, кажи ми?
Няма коментари:
Публикуване на коментар