В
края на осемдесетте години на двадесети век американският учен Мъри Еделман
пише книгата „Конструиране на политическия спектакъл" и така дава началото
на един клон в политическите науки, който се нарича символна политика.
Основната идея на Еделман е, че в
рамките на политическия процес много трудно
могат да се определят границите между онова, което наистина се случва зад
завесите и политическия спектакъл, предназначен за публиката. Това не означава,
че всичко в политиката е спектакъл, но спектакълът е всичко, което публиката
вижда. Така политическото състезание се превръща в борба върху значенията на
символи и митове, в която образът и ролите са по-важни от съдържанието. Победител
е този, чиято версия спечели сърцата на зрителите.
100
дни са малко, за да анализираме работата на едно правителство от гледна точка
на ефективността на управлението. Неминуемо подобен анализ би пострадал от
субективни политически и идеологически предпочитания и има риск да се превърне
в част от спектакъла. Това, което можем да направим обаче, е да погледнем
параметрите на самия спектакъл и да открием версията на управляващите за тези
100 дни.
1.
Необходимият контекст - държавата е в колапс.
За
да придобие смисъл действието на всеки спектакъл, е нужен съответният контекст,
в който да бъде разположена актьорската игра. В началото на мандата беше
предложено и до голяма степен безкритично прието описание на ситуацията, в
което основното смислово поле бе определено от символиката на националната
катастрофа и мотивът за спасението.
Тук
имаме работа с традиционната теза за разнебитената държава, която следва да
аргументира нуждата от ново спасение и нестандартни политически решения. Тя
задава смисъла на политическия спектакъл. Налагането на тази версия не е никак
трудно. Рамката на националната катастрофа е устойчива в съзнанието на
публиката и няма правителство, което да не я е употребявало през своите 100
дни, а и след това. В името на „националната" кауза могат да бъдат
простени и „Джим" Кери, и редица спорни персонални назначения, и тегленето
на нови заеми, и какво ли още не. Стига да ни управляват добрите. И тук опираме
до актьорите.
2,Харахтеристиката
на актьорите - в главната роля Различният Борисов,
Новият
спектакъл има нужда от нови актьори. Когато те липсват, се налага да се внушат
нови характеристики на старите актьори.
Едно
от основните усилия в тези сто дни бе да се разкаже образът на „новия"
Борисов. От мускулест всесилен супермен той се превърна в помъдрял политик,
възприел диалогичността на демократичната политическа култура. Подобно описание
беше особено нужно, за да могат да се аргументират „политическите компромиси в
името на доброто на страВерсията на управляващите изглежда убедителна най-малкото
защото липсва алтернативният разказ ната и консолидацията на десницата".
Така
Борисов бързо се превърна от „враг на демокрацията" в „гарант на
демокрацията". С този комуникационен ход критичното отношение към героя бе
сведено до минимум. И от страна на коалиционните партньори, и от страна на
медиите, и от страна на голяма част от публиката.
В
същото време обаче премиерът не се отказа от народняшкото си очарование, което
така силно импонира на голяма част избирателите. Той е „различен", когато
другите говорят за него, и „същият", когато сам говори за себе си.
Несъответствията между двата образа нямат значение, когато залогът е
изваждането на страната от катастрофата.
За
100 дни „новият" Борисов умело успя да се разтовари от едноличната
отговорност, която толкова обичаше в първия си мандат, но заради която върху
него беше стоварена голяма част от вината за неуспехите на предходното
управление. Той сякаш осъзна рисковете на иначе изкушаващата роля „държавата -
това съм аз".
Днес
премиерът е координатор, медиатор и балансьор между интересите на различните
коалиционни партньори, всеки от които следва да носи сам отговорност за
повереното му министерство. И това е необходимото условие, за да могат да бъдат
разказани успехите като свои, а неуспехите като чужди.
3.
Сюжетите - новите мантри»
Политическите
сюжети представляват поредица от действия, чрез които героите разкриват своите
характеристики и предизвикват симпатията и дори емпатията на публиката.
Ефективният
сюжет следва да е изграден около тема с висок емоционален заряд и упорито
наложена в дневния ред на зрителя.
Обикновено
сюжетите са два типа - такива, в които „добрите" се борят с „лошите"
в името на справедливостта, и такива, в които героите правят добри дела в името
на хората.
„Изолацията
на ДПС" е сюжет от първия тип. Това е взаимноизгодният спектакъл, чрез
който ДПС получава нужния им враг, а кабинетът и министърът на здравеопазването
- нужната им легитимност. Едновременно с това фокусът се премества от
рационалния дебат за управлението в емоционалното поле на политическото
противопоставяне, от сферата на решенията към света на лозунгите.
Във
външнополитически план правителството ориентира поведението към „безусловен и
категоричен евроатлантизъм", включвайки държавата ни в един глобален
сюжет, в който добрият демократичен свят е изправен срещу тираничнатаПутинова
Русия.
В
този сюжет главната роля е определена за външния министър, тъй като премиерът
избягва да приема роли, които ще го конфронтират с широката публика. Това
засега е една от малкото пукнатини в иначе монолитния и убедителен спектакъл
„100 дни кабинет„Борисов 2".
Въпреки
че има своите отдадени почитатели, антируският курс е проблематичен по две
основни причини. От една страна, препотвърждава широко споделяното усещане, че
действията на нашите национални герои са от марионетен тип, а от друга - в
страната ни образът на Русия е от митологичен порядък и символната битка срещу
него изглежда предварително загубена.
Санирането
е от втория тип сюжети. В началото кабинетът се опита да наложи понятието реформи
като ключ към дневния ред, но сякаш не успя да напълни този доста абстрактен
символ със съдържание. Лекаполека сложният символ реформи бе заменен от
простичкия образ на санираната панелка. Какво повече бихме могли да искаме от
държавата, след като тя ще се погрижи за святото пространство на дома ни
благодарение на съзидателната воля на Борисов.
Подобен
прост, но умилителен сюжет е в състояние да разтопи сърцето и на най-големия
скептик и всяко подозрение относно начина на реализиране на сакралното саниране
лесно би попаднало в графата подривна дейност срещу интересите на хората.
В
тези първи сто дни версията на управляващите изглежда убедителна най-малкото
защото липсва алтернативният разказ. Опозицията е в тежко състояние, обществото
е достатъчно разкъсано и изморено, а след победата на „доброто" гражданите
решиха отново да станат зрители.
Зрителите
имат нужда от спектакли.
Спектакълът
„100 дни кабинет „Борисов 2", без да е много интересен, засега сякаш
успява да задоволи естетическите ни вкусове. И вероятно ще става все по-добър,
когато започнем да го наблюдаваме от уюта на санираните си домове.
В. „Труд”
Няма коментари:
Публикуване на коментар