През
последните дни от разни посоки се чуха гласове, че в България се е възцарила
стабилност. Пръв го каза лидерът на ДСБ Радан Кънев: "Тъй като имаме
стабилно правителство, превръщаме се в стабилна държава." А правителството
било стабилно, защото не е като преди, когато „не се знаеше кой е на власт,
кой - опозиция."
После
по-подробно тезата бе развита от Института за дясна политика, който заключи, че
към момента "нормалното функциониране на правителството не е подложено на
риск, и ако тази тенденция продължи да се развива устойчиво, шансовете на
втория кабинет на Бойко Борисов за четиригодишен мандат ще нараснат
значително".
Тези
разсъждения биха изглеждали правдоподобно, ако ставаше дума не за управниците
на държава в неособено добро състояние (меко казано), а за неодушевен предмет,
подпрян в ъгъла. За разлика от предмета, да кажем една цепеница,
предназначението на правителството не е просто да стои неподвижно и да не пада,
а да върши и да свърши работа. Тук се налага отново да се позова на г-н Кънев,
който смята, че „има ясен резултат от работата на управлението и първата важна
крачка вече е направена". Доколкото не мога да видя никакъв „ясен
резултат", то вероятно "първата важна крачка" на кабинета е в
това, че все още не е паднал. Както се казва в анекдота, дотук добре, но е
доста съмнително, че мнозинството от българите ще се задоволят с правителство,
чието единствено постижение е, че не се е самосвалило (засега). Не че някои не
се самосвалиха.
Налага
се отново и отново - като на бавноразвиващи се, да се повтаря на българските
политици, че ги избираме, за да вършат работа. И че едно управление е стабилно
само когато решава проблемите на обществото или поне се опитва добросъвестно да
ги решава. В този смисъл няма как отново да не констатираме, че сегашното - ако
съдим по написаното и направеното досега - не може и не иска да решава
истинските проблеми, и то да ги решава наистина, а не чрез пресконференции и
селфита. Купчината празни думи, наречени правителствена програма за
реформаторско стабилно управление, е неутешителното доказателство за това.
Вместо
да планират работата си, както трябва, и да я подхващат, управляващите правят
словесни спринтове и ни радват всеки ден с по три реформаторски чудеса, които
траят не повече от ден. Разбира се, сред пушилката от приказки някои много
целенасочено си гонят интереса, но нас това не ни грее. Ала времето минава,
идва символичният
Рубикон,
наречен „100 дни"_ а правителството няма реално какво да отчете. Или ако
има, то също е в сферата на намеренията (стратегиите, проектите), а не на делата.
Пък и намеренията са такива, че може би е по-добре да останат неосъществени.
Изключим
ли новата мантра на ГЕРБ - санирането (чието натрапчиво прокарване вече буди
дълбоки подозрения), единственото, с което управляващите се занимават, са
реорганизации и чистки. При това без аргументи и ясни планове. Няма спор, че
предишните правителства (включително и първият кабинет "Борисов")
задръстиха държавата с некадърни партийни протежета, но това, което се прави
сега, е най-лошият начин за справяне с проблема. Тръгва се по познатия път -
приемат се нови закони само за да се махне един човек или едно ръководство, без
обосновани промени в политиките. Не бе направен и няма да бъде направен
сериозен анализ на допусканите грешки и нарушения, освен ако не се появят политически
причини. С една дума, сменят се бурмите, но машината остава непокътната, защото
„новите" искат да се ползват от нея не помалко от "старите".
Големите
заявки, неподплатени с умна и професионална подготовка и най-вече с търсене на
сериозна обществена подкрепа, са напът да компрометират малкото добри
намерения. Такава вероятно ще е съдбата на съдебната реформа (зацикляща по
познат сценарий), на политиките за стимулиране на западналите региони, на
радикалните начинания в здравеопазването . Защото хората искат не големи
заявки, а реални резултати, и то на реалните си проблеми. Впрочем, това е
най-голямата заплаха и за това правителство
От
дневния ред на парламента и кабинета отсъстват големите проблеми на
мнозинството от българите. И не само отсъстват, а въобще не се припознават. От
години не просто не се провеждат ефективни политики срещу бедността, а се
налага упорито представата, че няма нищо по-нормално от това голямата сметка да
се плаща от тези, които най-малко могат да го понесат. Българската държава бе
целенасочено превърната в добре смазана машина за генериране на бедност и
неравенства не само през облагането на личните доходи, но и през огромната
зависимост на бюджета от непреките данъци и неадекватната като обхват и размер
на помощите система за социално подпомагане. Да не говорим, че у нас бедността
на мнозина се дължи изключително на богатството на малцина, и по-точно - на
начина, по който се генерира това богатство.
И
през изминалите почти сто дни от управлението на поредното правителство няма
никакви симптоми, че политическата класа е разбрала къде са корените на злото.
Тя се е вкопчила в безсмислени мантри и тъй като те отдавна са опровергани, ги
защитава яростно, заклеймявайки като популизъм всяко оспорване на това срамно
статукво. Както отляво, така и отдясно не само са уплашени, те дълбоко не могат
да проумеят какво се случва в Европа и съседна Гърция. Поради което се обиждат
на "Сириза", без да могат дори да усетят, че нито една от днешните
български партии не е в състояние да вдъхне на избирателите поне стотна част от
ентусиазма и надеждата, които Ципрас даде на гърците. При това с една
реалистична програма (доста по-реалистична от тази на "стабилното"
българско правителство), чийто единствен грях е, че отхвърля този вид
"помощ", който те натиква все по-дълбоко в калта.
Българските
политици са толкова комплексирани, че нито един от тях не би намерил смелостта
да говори на "силните" в Европа така, както започнаха да говорят
гърци, испанци, италианци, исландци. Между другото един въпрос, който удобно се
заобикаля, е къде би била Германия днес и дали би представлявала това, което е,
ако през 1953-а не й бяха опростили повече от половината от задълженията, а
изплащането на останалата част не бе обвързано с реалния икономически растеж? И
какво толкова по-лошо са направили на Европа и света гърците, че да нямат право
да поискат същото?
„Гръцкият
сценарий", с който ни плашат, съвсем не е толкова невъзможен за нас от
икономическа гледна точка, нито пък е толкова лош от политическа гледна точка.
Защото първата и най-важна задача на едно правителство е да защитава
гражданите. Докато властите в други европейски държави взеха бързи мерки за
своите сънародници в Украйна, нашето външно министерство "проверяваше и
установяваше", след което излезе с някакви мижитурски призиви за"пропорционалност
при мобилизацията". А когато тази страхлива угодническа позиция бе
оспорена в публичното пространство, от парламентарната трибуна прозвучаха
заклеймяващи декларации. Като че ли НАТО и българите зад граница трябва да
бъдат защитавани по един и същи начин.
Пък
и не само зад граница.
Талазите
от човешко нещастие ни заливат един подир друг, а властта и повечето хора
бързо забравят за тях и за всички, останали в тинята. Тези, които останаха без
нищо след последните наводнения, скоро ще бъдат забравени, така както бяха
забравени от държавата събратята им по нещастие в Мизия, Аспарухово и Бисер.
Стабилността
на едно управление идва от подкрепата на хората, а не от вкопчването в клона на
властта. Истинските заплахи идват не от себеподобните политически хищници, а от
недоволството и презрението на обикновените хора. В този смисъл предстоящите
местни избори неизбежно ще разклатят лодката на властта, но не това е
най-важното. Защото каквито и немислими розови сценарии да разгледаме
(управляващите излизат с единни кметски кандидатури, БСП отваря своя „мол за
идеи" и дори Реформаторският блок се сплотява), това няма да промени
същността на проблема - политиците у нас мислят за хората само до мига, в който
затворят избирателните секции.
Александър Маринов
В. „Банкер”
Няма коментари:
Публикуване на коментар