Да заключим илюзиите в килера на лъжовното минало

СТОТЕ дни на кабинета „Борисов -2" отпуши дълго стаяваните страсти в публичното пространство на държавата. Клакьорите на правителството побързаха да надуят фанфарите и

да оповестят края на „националната катастрофа", предизвикана от „бандата на Орешарски".

„Най-после сме стабилни", възкликна раболепната Мира Радева, социолог със затихващи функции, след като бе заловена в умишлено раздухване на рейтинга на Борисов. Стабилност наистина има, но тя е насочена преди всичко към пропагандната машина, която създава новите сценарии за възхвала на отново управляващите „гербери".

Както често сме посочвали на тази страница, политиката е спектакъл, който малко или много е предназначен да създава илюзии в доверчивите зрители и да им внушава, че в борбата между доброто и злото единствени победители ще бъдат създателите на пропагандното шоу.

Веднага след последните парламентарни избори режисьорите на победилата партия написаха амбициозния сценарий за изчистване на доста

Борисов и за превръщането му в политическа икона на покаянието, превърнало проваления държавник във феникс на новите надежди.

Но преди да се появи модерният „свети Георги" и да прониже с копието си омразната ламя, на голяма част от обществените сеирджии бе внушавано, че разнебитената ни държава е в катастрофален колапс и само чудо би могло да я извади от „темната дупка", където я бил запокитил злодеят Орешарски.

Тезата за съсипаната ни родина съдържаше основния смисъл на политическия спектакъл. В съзнанието на българската публика рамката за почти постоянната национална катастрофа е изключително популярна при честата смяна на управленческите картини през последните 25 години.

Най-веселата част от „шоуто Борисов - 2" бяха, разбира се, артистите или по-точно комиците, на които бяха поверени както главните, така и поддържащите роли в доста развлекателните скечове преди съставяне на новото правителство.

Кукловодите талантливо скриха зад завесата основната театрална фигура, наречена от древните гръцки драматурзи „Божествената машина". Тя винаги се спуска на сцената в последния миг и разсича с дамоклевия меч и най-заплетения проблем на народните маси.

От мускулест супермен, разчистващ територията си чрез силови изпълнения, новият премиер бе представен от сценаристите като помъдрял политик, готов дори да се замонаши в името на националния просперитет.

От предишната театрална трупа на „герберите" бяха подбрани найверните и в същото време най-бъбривите актьори, които, подобно на старогръцките пиеси, създават непробиваем звуков фон, който облъчва публичното пространство с традиционните мантри за победата на добрите над лошите и за светлите хоризонти на далечното бъдеще.

На авансцената, както е прието в театралната класика, е разположена цяла кохорта от шутове, гълтани на огън, кръшни одалиски и задължителните шпиони, без които не минава нито един модерен спектакъл на българската политическа сцена.

Новост в сегашната пиеса бяха трите нимфи или амазонки, които играят съществена роля при кандърмите около съешаването на различните артистични прослойки преди да бъдат подчинена на олимпиеца от Банкя.

При Шекспировия „Макбет" предричащи на тиранина реки от кръв и неизбежна лудост след края на кралското му битие. В нашенското театро черните краски са забранени, а розовите багри са основният ореол около главата на новата българска власт.

Стоте дни, през които бе играно политическото шоу на „преродените" гербери и прикачените към тях „реанимирани" реформатори, приключиха с доста съмнителни резултати.

Умилителният сюжет за възкръсването на старите български добродетели и за техните нови носители бързо омръзна на алчните за по-остри сюжетни линии местни кибици. Обещаните екшън реформи се спихнаха до доста оспорваните хрумки около санирането на панелните жилища, превърнали се в безкрайни съмнения за нови скрити форми на корупция, както и за облагодетелстване на близки до властта кметове и строителни организации.

Заклинанията за промени в здравеопазването , образованието и най-вече съдебната система бързо се превърнаха в пъстроцветни балончета, които се реят все по-високо в политическия небосвод и почти са готови да отлетят далеч от театралните кукловоди и от създателите на обществени илюзии.

Липсата на оздравителна критика, която трябва да съпътства задължително всеки спектакъл, пък бил той и политически, лиши управляващите от алтернативния разказ за случващото се в нашето Отечество. Последните събития показаха, че нищо старо не е забравено, а почти нищо ново не е научено.

Отново избухнаха традиционните в миналото скандали около безсмъртната полицейщина, която като безмилостна гангрена разяжда снагата на нашето и без това опасно болно общество.

„На всички ни омръзна от ченгеджийски скандали", провикна се премиерът Борисов, много удобно забравил, че в близкото минало именно той беше „Божествената машина", която се мъдреше в центъра на всяко сътресение, свързано със специалните служби.

Упоритото нежелание на бате Бойко да шутира полицейските влъхви неволно навява съмнението за тайна зависимост от така наречените ченгеджийски босове както в миналото, така и в наши дни.

Наблюдаваната двойнственост в поведението на главния театрален герой е повод за тревога и несигурност по отношение на следващите спектакли, които ни подготвят задкулисните сценаристи на нашия обществен живот.

Държавата е изправена пред трудните времена на нов политически и икономически преход с неясна посока и почти безнадежден завършек. Само отдадени на националните интереси и идеали истински държавници могат да прекратят проточилата се безкрайно дълго политическа трагикомедия и да върнат на българския народ реалното възприятие на суровата действителност, която го заобикаля.

Време е да заключим лъжливите илюзии в килера на измамното минало и да насочим поглед и малкото останали надежди към бъдещето на нашето Отечество. Което принадлежи на честните и родолюбиви българи, неподвластни на досегашните политически миражи.

В. „Десант”