Една въздишка поне, г-н премиер!

Как пък ни веднъж Борисов не изрази съчувствие към страдащите българи

Според проучване, оповестено неотдавна в пресата, унгарците и българите заемат първите две места в Европа в класацията за песимизъм. А датчаните като най-щастливи са класирани на първо място по оптимизъм. Нямам представа от живота в съвременна Унгария и не зная причините за песимизма на унгарците, сред които имам добри приятели. Докато за българина никак не съм изненадан. Независимо от мирогледа и образованието си той ще ви заяви, че е песимист. Дори и преуспелият, на когото дните биха му протичали безметежно (ако това е възможно), няма как да бъде оптимист. Защото нашето общество е болно. Защото в България се ширят порядки, които нараняват психиката на човека. Макар че управляващите под диктовката на премиера Борисов в един хор, редом с верния слугинаж от сеячи на заблуди, всекидневно ни внушават напредък и благополучие. Като най-често обосновават твърденията си с влоговите спестявания в банките, които обаче са притежание предимно на заможните. Така твърди статистиката.  

Реалната картина на истинския живот в България, за голямо съжаление, не вдъхва надежди за оптимизъм. Огромни слоеве от целокупния български народ живеят изключително зле. При замразени доходи и заплати, лоша приватизация, потресаващ демографски срив, растяща безработица, постоянно издевателство над здравеопазването и образованието, няма как българите да се чувстваме другояче, освен ПЕСИМИСТИ. На фона на подобна действителност, като нелепи се възприемат повтаряните от премиера под път и над път оптимистични внушения, съпроводени с хвалби за метрото на София и за любимите му магистрали. Спор няма. Те са необходими. Обаче тези две важни придобивки, със започнато от други строителство много преди той да поеме властта, не носят утеха на хилядите бедстващи българи, прихванати в клещите на хилавия нашенски капитализъм с пороците на мизерията.   Не успя Бойко Борисов да изпълни нито едно от обещанията на своята партия за отстраняване на неблагополучията на кошмарния преход. Много са слабостите и недъзите, които компрометират управлението му, отиващо към пропадане. Наивно допуснахме зле образован човек, разбиращ от пожарно дело, малко от футбол и тенис, да се добере до премиерския пост. Настана време (дали съвсем не закъсняваме) сериозно да се запитаме, след като сме измамени, трябва ли толкова дълго да теглим хомота на злополучния ярем на врата си и да продължаваме да живеем равнодушно, като роби, обречени примирено да понасят пороите от лъжи и демагогия. Буквално всеки ден българският премиер е двойствен, по тартюфски лъжлив и неискрен. 

 Какво се случва днес в отечеството ни България? Кабинет, който безпардонно налага с диктат закони и правилници в интерес на ограничен кръг от партийци и партийни съмишленици. В омърсената ни и развратена държава се вихри повсеместен грабеж. Разюздан печалбарски нагон е просмукал всички етажи на властта. Средства за постигането на тази цел не се подбират. Постове и отговорни служби се заемат от "калинки" и "малинки", от шуреи и шуренайки, от снахи, зетьове и неуморни богати тъщи с най-малко от по пет-шест апартамента. Щом някой застане на пътя им, намира му се "цаката" с най-различни прийоми. Задейства се машинката на отмъщението и нещата се оправят бързо в угода на силния на деня. Да се изброяват примери е безпредметно. Не мога да отмина обаче едно безобразие, достигнало забележителни върхове на корупцията. Става дума за ачик далаверата във фонда за научните изследвания към МОМН. Елитни учени, академици, член-кореспонденти, професори, доценти, аспиранти, възмутени вдън душата си, се дигнаха на масов протест. И още се бунтуват против това невиждано по мащаб финансово разбойничество със цел облагодетелстване на приятелски и роднински кръгове.

Де да беше само едната социална рана, издълбана в снагата на изтерзаното ни общество. България се трогна от протеста на оръжейниците от ВМЗ-Сопот. Цели родове от поколения подготвени специалисти, унизени, но съхранили гордостта си от щастливите години на градежа и съзиданието, се втурнаха на улиците за изработените си пари, потънали незнайно (или знайно) къде. Няколко души припаднаха изтощени от нерви, глад и студ. А в същото време щастливият премиер на България мята тлъсти кълки на тенис корта. Важно е на първо място нему да му е добре. Защо да не се забавлява? Нали е подсигурил народа си да се диви, мае и захласва по циркове с избиране на главен прокурор, конституционен съдия и още много зрелища на фалшиво нагласена демокрация на фона на съобщенията, че в края на 2012 г. 97 хиляди българи са загубили работните си места и са закрити 27 хиляди малки и средни предприятия. 

 Нямам навика да злорадствам. Пиша тези редове от мъка. У нас е претъпкано от непростими правителствени гафове, от престъпления и социално мародерство, което поражда обяснима болка. Изпълняващият длъжността Главен прокурор Бойко Найденов обяви 400 хиляди неразкрити престъпления. Ограбени, а след това пребити граждани. Премръзнала старица посред зима бере душа във фургон. През ден вестниците съобщават за самоубийства. 27-годишен мъж от Добрич, живеещ във Варна, грабва на улицата сандвич от ръцете на 9-годишно момче. Представяте ли си каква степен на глад е доживял този млад човек и най-сетне толкова е причерняло пред очите му, за да прибегне до такава постъпка. Случилото се във Варна явление е по-страшно, отколкото счупването на витрината от Жан-Валжан в известния роман "Клетниците" на Виктор Юго. Неслучайно на друго място в същата книга блестящият защитник на българските жертви в Априлското въстание от 1876 г. пише: "Засипете изкопаната пропаст на глада и вие ще унищожите свърталището на престъпленията". 

 Би ли намерил в себе си господин премиерът на България куража да застане пред екрана на телевизорите и да ни каже колко пропасти на глада е успял да засипе досега? Къде е социалната му политика? Нали е основният стопанин на държавните ресурси. В лудото си надбягване по пътища и пътеки, по площади и кьошета да реже ленти, не сме го чули нито веднъж да отрони поне една думичка на съжаление и съчувствие към страдащите българи. Да забележим от устата му поне една въздишка на състрадание към измъчените му сънародници. Да видим зрително и да усетим тази въздишка на пропуснатата човещина. Простичко нещо е тя. За нея няма да се насилва и нищо няма да му струва. Като сълза на окото, за която се изисква огромно човеколюбиво сърце. Сърце, което не сее омраза и ренегатска мъст.

В."Дума"