Много малко се говори за икономика в тази държава

„Чичко, ти от кое БСП си?” не е въпросът, който ще доведе до важните отговори

Можем да продължим играта с думи от статията „Чичко, ти от кое БСП си?” и да питаме: „А вие кои сте, управляващите държавата?” Якето на Лиляна Павлова в снега, блокирал държавата? Прическата на Румяна Бъчварова в обувките на вътрешен министър? Спорните намерения на Петър Москов да лекува или направо да разфасова останалото от здравната система като

най-после го предаде напълно на стихията на пазара? Или непремерените коментари на проф. Тодор Танев, който премерено либерално отваря вратите на образователния храм за търговците? Или кадровата мощ на Лукарски? По това течение се носеше управлението предходния месец. Преди него пък никой не можа да се справи със задачата „открийте разликите” - между саниране и топлоизолация, между дълг от 1 милиард и дълг от 16 милиарда лева. Преди него имаше нещо друго… Зад играта на думи и ироничната интерпретация на реалността – управленска или партийна, има истина, но тя е повърхностна, за бърза консумация. Сериозните въпроси са под повърхността на злободневните политически течения. Те са устойчиви – и на избори, и на промяна във властта, и на коалиционни формати. Но за сметка на това са опасни и с резултати, които дълбоко променят българската перспектива. Нещо се случва в социалната, икономическата и политическата реалност, нещо което остана извън злободневното политическо надвикване. Нещо, което може да се опише в три фрази: Устойчива бедност (не само като ужасяващ белег върху живота на българите, но и като характеристика на целия държавен механизъм) Демографски срив Образователен колапс И трите заедно оковават здраво икономиката днес и убиват перспективата й утре. А в голяма степен това важи и за перспективата на държавата. Много малко се говори за икономика в тази държава. Прекалено много се говори за политика, коалиции, референдуми, партийни интриги и изборни технологии. Т.е. говори се как политическата каста да се възпроизведе, а не как да се възпроизвеждаме като общество и нация. Извън системите и кръговете за усвояване на европейските пари, монополизираните „чужди петна” на картата на бг-икономиката /телекомуникации, електро разпределение/ и единиците оцеляващи големи играчи в някои индустрии, икономиката е в перманентна депресивност и цели сектори са само в графата исторически сведения. „Негативните външни геополитически и икономически процеси” са факт, но не и извинение за управленския ступор в икономиката . Темите на политическия мейнстрийм се плъзгат по повърхността. Медийният „коректив” няма нищо против и в масовия случай се занимава със сюжети като сагата „Дързост и мерзост” на Бареков. Социалните партньори и бизнесорганизациите стигнаха до там да решават проблемите си в кризисен такт, на парче или пък конюнктурно-политически. Дълбок обществен гняв не се наблюдава. Нови политически субекти с потенциал да се превърнат в мотор на генерална промяна – също. Макар че не изглежда оптимистично, единственото решение може да дойде от продуцентите на тази реалност – сегашните политически играчи. Дали те или някой вътре в тях ще осъзнае навреме, че трябва да се промени сценарият, по който се упражнява властта и как се прави политика? Признак за неговата катастрофа е съставът на сегашния парламент. За сериозните системни играчи с по-голяма електорална тежест сега е важно да се позиционират много по-стабилно по оста ляво-дясно. Така ще спрат изтичането на подкрепа (реалност, заради която се озовахме с парламент като сегашния) и ще се превърнат в притегателни ядра за големи групи от хора, които търсят автентичност, за да дадат подкрепа. И няма да им се налага да се разправят ежедневно с капризите на малките си партньори. Основен инструмент на това позициониране ще са икономическите програми. Икономическата оферта към обществото – как, с какви средства, на каква цена, за колко време, ще предложим сигурност, не рязък скок, а именно сигурност и съответните й измерения - заетост, стабилизиране на доходите, усещане за икономическа стабилност, перспектива за ръст. И ако ще правим критичен преглед на основните играчи по оста ляво-дясно, то е по-добре той да надскочи моментните им недъзи (всички ги имат), а да се фокусираме върху потенциала им да изработят силни управленски

проекти. В този смисъл - много жалко за всички перца на „автентичното дясно”. Те се удавиха в сифона първи - веднага след като ГЕРБ пусна силната струя на властта. Нямам предвид удавянето им в персонално качество – в такова вероятно ще калкулират позитиви. По-скоро се удави ембрионът на дясното събуждане. След брауновото движение в пост-Костовия период не се роди нищо обещаващо и еманципирано, което да даде силна дясна политическа перспектива. За разлика от наторявания и плодотворен десен НПО-сектор, политическото и партийното дясно остана хилаво и зависимо. Много са въпросителни към ГЕРБ. Те са лишени от бурния вътрешен живот в ляво и следват метаморфозите на лидера си: отмъстител и въдворител на справедливостта – веднага след изборите през 2009 г., строител – в сърцевината на първия си мандат, а сега, в зората на втория си - обединител. Ще успеят ли обаче междувременно да се построят и идейно и да вземат дясното? Да докажат, че има живот и след излизане на лидера им от партийна функция? Но най-важното – ще успеят ли да формулират истински десен проект за управление и икономическо развитие, който да надхвърли мандатното упражняване на властта? Санирането и магистралите не се броят. Най-много са въпросителните към БСП. БСП си има доста проблеми, но основният проблем, е че те рефлектират върху перспективите на политическата система и от там върху националните перспективи. БСП е особен случай. Тя като памет за социализма и участник във всички метаморфози на прехода и на „демократичността”, винаги е в челото на най-занимателните политически теми. Никой не критикува БСП, както тя сама може да се критикува. Дори десните не анализират БСП, толкова критично, както го правят леви групи, движения или партии, отцепили се от тялото й. БСП се вълнува от себе си, но най-важното е, че лявото все още се вълнува от нея. Исторически, рационално и емоционално то съпреживява това, което е тя в момента и й е сърдито, че не е това, което трябва да бъде. Заплахите, че БСП ще изчезне и ще се появи българската СИРИЗА пак са мейнстрийм. Те вършат работа, доколкото атакуващите вътре и вън от БСП, си намериха нова, много добра позиция за стрелба. (Без да им пука за комплексарското прикачване на „българското” – като се започне от „българската СИРИЗА и се свърши с „българския Лувър”. Очевидно е, че не са български, щом са СИРИЗА и Лувър) Само малко отклонение, доколкото е важно за лявото в България. СИРИЗА има своите дълбоки исторически, социални и икономически предпоставки. Тя е резултат от гръцката реалност и европейското късогледство от кризисния и посткризисния период. Социалното и икономическото измерение на българската реалност никога не са стигали до състояние на задоволеност, за да разбунтуват обществото при рязък спад. СИРИЗА, разбира се, е родена и от отричането на традиционните политически елити, от наказването на утвърдените партии, които си разменят щафетата във властта, от необходимостта от прочистване и оздравяване на една политическа класа, която се изчерпа като визия за растеж и напредък. В България, партиите ляво-дясно, макар и с девалвираща обществена подкрепа, са далеч от последователното подаване на щафетата. През 2001 г. в лицето на НДСВ и през 2009 г. в лицето на ГЕРБ, се появяват напълно нови играчи, които успяват да канализират силна обществена енергия и после да я превърнат в системен политически инструмент. Това вероятно ще направи и СИРИЗА в днешна Гърция. Ако се върнем към БСП, тя освен да продуцира организационни реформи, платформи и семинари, трябва да изработи своето ново предложение към българите. Новият си национален проект. И в неговата основа да застане икономиката и визията как възраждането на икономиката трябва да се превърне в мотор на ефективна социална, здравна и образователна политика. И най-важното – как ще започне с конкретни предложения да отвоюва територия от бедността. За сега БСП чрез лидера си стигна до констатацията, че бедността е основен проблем. Това едва ли ще накара милионите бедни, включително работещи бедни, включително собственици на малък бизнес – също бедни, да я прегърнат. Истината е, че в лявото могат да бъдат разчетени някакви сигнали за философията на неговата оферта още в предизборната кампания през 2013 г. и с програмата на кабинета Орешарски. Друг е въпросът, че тези наченки не бяха преведени адекватно и не бяха

комуникирани адекватно. В програмата на Орешарски стоеше ключовата дума „реиндустриализация”. В дясно късогледо я разчетоха като национализация. Зад политиките и мерките стоеше идеята за ролята на държавата в икономиката като контрапункт на стихията на пазара. Лявото в България чрез тези идеи напипва своята нова идентичност и очертава център, който има потенциал да стане притегателен – както сред елитите, така и сред широкия електорат. Но като че ли после БСП потъна в традиционните социални теми и говорители. Дясното, за съжаление (защото е важно да има контрапункт), в момента е абсолютно лишено от своите нови, зареждащи с енергия идеи. То е приклещено в позицията да защитава провалилият се неолиберален модел, да възкресява призракът на „невидимата ръка на пазара”, но и да не може да обясни защо те са нужни, след като се оказаха вредни за общественото мнозинство. Не харесвам въпроса „Кой? Или пък в случая - „Кое БСП…?” Конюнктурно интересни, те пак заковават фокуса върху злободневния политически поток. Важният въпрос е „Как?”. А „Кой?”, в смисъл на „Кой ще упражнява властта?”, ще стане този, който даде адекватния отговор на въпроса „Как?” Останалото е течение. 

Елена Харизанова от БСП и Институт за нов икономически напредък

www.fakti.bg