·
Привърженик
съм на строшените, а не на гъвкавите гръбнаци
·
Преди
да се политизираме, трябваше да се българизираме
·
За
да се оправим, трябва да започнем отначало, поне от Паисий
·
Истинският
журналист не може да мине без това: дарба, характер, морал
·
Не
харесвам бутафорните сценки, „подофицерския” патриотизъм, където изпъква
униформата, салтанатите и гръмогласните фрази
Разговаряме с журналиста и писателя Яков Янакиев
по повод излизането на новата му книга „Хроники на безвремието“. Мемоарният
том, наситен с множество забавни истории из дебрите на българския печат, и пропит
с истинско вълнуващо патриотично чувство, ще откриете на книжния пазар с логото
на издателство „Милениум“. Авторът предлага на читателите три епизода от
началото на журналистическата си кариера – работата му в много популярния
някога вестник „Народна младеж”.
Яков Янакиев е роден на 10 септември 1948 г. в
с. Лозен, Хасковско. Завършва българска филология в СУ. Работи във вестниците
„Народна младеж“, „Пулс“, „Софийски новини“, „Ретро“ и др. Автор е на
тритомника „Чудесата на Петър Димков“, бестселър в шест тиража, любим на хиляди
българи.
- Господин
Янакиев, какво представляват вашите „Хроники на безвремието“?
- В първата хроника „Късно е, либе, за китка” описвам перипетиите си
около търсенето на истинския Извор на Белоногата. Във втората – „Бяла събота в
Старосел”, са „записките” ми по отразяването на 100-годишнината от Априлското
въстание. А в третата – „Как измръзват овошките”, са личните ми свидетелства за
разгрома на в. „Народна младеж” през 1977 г. Хрониките са свързани една с друга
чрез истории за живота в младежката редакция. Тук има и веселба, и
социалистическо безгрижие, и много ирония, и надхитряне на цензурата, и
горчилка от крушението на идеите, на идеалите. Онова, което споява всичко в
тази книга, е патриотичното чувство, ръководило ме във всичките ми мисии. И
почитта ми към големите личности, които съм срещал по пътя си.
- Как
да разбираме формулировката „на безвремието“?
- Моята младост премина в епохата на безвремие – знам го, живял съм го, сърбал
съм му попарата. Но пък когато си млад, чувстваш, че всичко е възможно. Точно в
безвремието на тоталитаризма ми се случиха няколко паметни събития, които не
само ме разтърсиха, но ме и срещнаха с неколцина от най-значителните фигури в
тогавашния културен живот: Тончо Жечев, Генчо Стоев, Радой Ралин, Борис
Димовски, Веселин Йосифов и редица други, имената на които са по страниците на
книгата. Те не само бяха пробили и разчупили „безвремието”; някои от тях буквално
надраснаха времето си. Главното е в „безплатните уроци”, които тези хора ми
дадоха. Странното е, че ги запомних – макар да бях непоносимо млад. Бях длъжен
да ги разкажа.
- Как
се роди книгата?
-
Отдавна мислех за тези хроники, но много късно седнах да ги пиша. Нямах
време, и аз като повечето българи се грижех за насъщния. А подтиците бяха два.
Първият: през годините се появяваха писания за същите събития от колеги, които
не са участвали в тях, имаше и изкривявания, и неистини. Това ме дразнеше и
реших, че трябва тъкмо аз – пряк участник и често двигател на събитията – да
кажа и своята дума. И по-важният подтик: в описаните перипетии никога не съм
бил сам. Винаги съм бил подкрепян от приятели, колеги, познати и непознати, от
многобройните читатели, от които получавах поздрави, насърчителни писма, идеи. Не мога да забравя всичките тези хора. Трябваше да им се
отблагодаря.
-
Кои
са читателите, на които най-много ще допаднат „Хрониките“?
- Надявам се – на тези, които се чувстват поне отмалко българи. И ми се
иска повечето да са млади хора, защото цялата ми надежда е в тях. Усещам
някакви наченки на българизиране в младите поколения, дано не се заблуждавам.
Не харесвам бутафорните сценки, с които се отбелязват важни исторически събития
– наричам ги „подофицерски” патриотизъм, където изпъква униформата,
салтанатите, гръмогласните и празни фрази. Но виждам и другото у много млади
хора: истинското вълнение, преклонението пред подвизите на предците, гордостта,
че са потомци на герои. Много залагам и на прокудените по чужди краища. От тях
очаквам да опитват, да сравняват и така, по доста мъчителен начин, да
преоткриват българските ценности.
-
Имате ли надежда, че някога България пак ще
бъде привлекателна за децата си, за да се върнат или поне да спрат да бягат
масово?
- В първата хроника в книгата разказвам за търсенето на Извора на Белоногата, а за стойността на поемата „Изворът на Белоногата” и за самата Гергана написах като
продължение друга книга - „Градинката на Белоногата” и се надявам тя да излезе
следващата година. Там говоря за потомките на Гергана, разпилени по тая пуста чужбина.
Гергана отхвърля всичките изкушения на везира без да ги е опитала, защо да отричаме
правото на нейните потомки, след като
опитат изкушенията, които предлага широкият свят, да се върнат при сладката, при чистата вода на извора. И слагайки на кантара всичко вкусено и проверено, да натежи онова блюдо с единственото
прозорче и градинката, парещият спомен за някакъв
Никола… Дори само едно от тези неща може да наклони везните
и да се превърне в най-важното. Човекът е така устроен, че има повече сили да се бори с какво ли не в
тоя живот, когато знае, че има къде да се завърне.
- Кое
бихте искали читателите непременно да запомнят?
- Само една фраза: „Няма как да смаем света, освен като българи.” Дълги
години си въобразявах, че аз съм я измислил, докато един ден открих, че много
отдавна същото е казал не кой да е, а великият Пейо Яворов.
- Казвате
– „по онова време вестниците бяха малко, а професията – доста престижна“, което
днес е по-скоро обратното. „Чемширена“ ли е журналистиката днес?
- Над писалището ми винаги стоят думите на знаменития Захарий Стоянов:
„Журналистиката не трябва да бъде като чемшир – и зиме, и лете зелена, пък на
нищо не мирише.” За мене тази фраза винаги е означавала, че всяка публикация
трябва да има вкус, цвят, аромат. Тъжна е тази констатация, но в нашите медии
отсъства българският вкус и аромат. Ние не сме последователи на ония върхове
Каравелов, Ботев и Захарий Стоянов – не говоря само за техните идеали, а за
типично българския изказ, стил, език... Всичко това не означава, че на днешните
журналисти им е по-лесно. Напротив – играта е много рискована, опасна и краят ѝ
обикновено е тъжен. Няма професия, представителите на която да са
по-употребявани и по-захвърляни. Тук, за да се задържиш по-дълго на сцената,
трябва да си постоянно нащрек, да лавираш, да правиш компромиси. А това
изхабява – ума, чувствата, тялото... Липсва статистика за жертвите на
професията – ранната смъртност, болестите, разводите, изоставените деца,
разбитият живот. Но тенденциите са ясни.
- Какво
е посланието ви към вашите по-младите колеги журналисти?
-
Във всички времена истинският журналист не може да мине без това:
дарба, характер, морал. Но не ме слушайте и не ми вярвайте – аз съм привърженик
на пречупените, строшените гръбнаци, а не на гъвкавите, лесно прекланящите се.
- Какво
черешово топче трябва да гръмне, за да тръгнат нещата в по-добра посока у нас
във всяко отношение?
- Всичките наши черешови градини не биха стигнали за направата на такова
баснословно топче, което да промени нещата. Ако преди всеобщото ни политизиране
се бяхме българизирали, другояче биха се случили при нас нещата. Тоя въпрос съм
го развил в книгата си, затова ще кажа само, че пак трябва да започваме от
началото. Поне от началото на Възраждането, от Паисий може би? Или защо пък пътуващата
книжарница „Отец Матей Преображенски” да не тръгне отново из страната? Ако се
направят няколко подобни неща, тогава съвсем естествено може да гръмне и
черешовото топче – поне като поздрав за направеното, като сигнал, че нещо важно
е започнало, че още я има България.
Анелия
Узунова
Няма коментари:
Публикуване на коментар