Политическото ни време е
особен пясъчен часовник, в който подробности от пейзажа като предизвестени
вотове и провалени кворуми, като фикуса на властта „Атака" и оцеляването
на „най-академичния кабинет", изтичат безвъзвратно заедно с времето на
няколко поколения, с индивидуалното време на всеки от нас. Това време от нашия
живот
прахосваме в момента. Пилеем го с шепи, щедро и охотно, сякаш е
безкрайно. А знаем, че не е така.
Затова би трябвало да се
запитаме независимо от множеството линии на деление,които задават в момента
политическата карта на България - център и периферия; мнозинства и малцинства;
леви, десни и незнайно какви -наясно ли сме с онова, което все пак ни свързва?
Осъзнаваме ли, че като общество сме се озовали в патова ситуация? Че
парламентарното безумие корозира изцяло българския обществен живот?
Въпросът е какво точно
очакваме - как ще цъфнат налъмите ли? Очакваме как ще се взираме за пореден път
в бездната, както се случва в българската най-нова история на всеки 15-20
години, утешавайки се с прочутото прозрение на Цветан Стоянов, че България няма
дъно.
Ето защо, въпреки вувузелите
и протестите, въпреки недоволството на протестиращи и непротестиращи,
политическият ни живот си върви по инерция, без значение дали народни избраници
гласуват, или не в парламента, или пък някои вкупом летят до Брюксел, за да
пуснат писмо в кутията на нечия политическа централа и да вечерят със скандал
на „Гран плас".
А времето си тече тихо и
неотменно. Но нищо в България не помръдва: няма нови чужди инвестиции, бизнесът
е стихнал, а извън намалелите протести животът е напълно замрял. Всички в
страната са се „снишили", сякаш добре са усвоили тарикатските уроци на
Тодор Живков как да се посрещне приливната вълна на „перестройката".
Инак все се тюхкаме и
вайкаме защо и поради чие бездушие пак няма лекарства за онкоболните; как да
разрешим хуманитарната криза със сирийските бежанци; как да се спасят от фалит
БДЖ или Български пощи? Кой да ни каже, щом неведението е общо?
У нас политиката не е само
крепене на статуквото, нито пък е проект, открит към бъдещето; тя е стремеж
властта да се превърне в черупка, с която да се докрета до следващите избори. С
пълна сила са съотносими думите на един от най-големите парламентарни оратори - д-р Никола Генадиев,
който в зората на задаващите се национални катастрофи се обръща от трибуната на
XIII НС към политическия елит с думите: „Хора без вяра и без доблест, възвисете
духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас."
Сами се досещате, че макар
да е било чуто, предупреждението не е имало особен ефект.
Тони Николов
(Със
съкращения от портал „Култура")
Няма коментари:
Публикуване на коментар