И обществото, и църквата очакват много от патриарх Неофит. Истинският пастир на Божието стадо

„Добрият пастир полага душата си за овцете. А наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овцете.”

(Йоан 10-11:12)

Българската православна църква си избра патриарх. Новият й духовен глава Неофит се смята за твърде подходящо решение – приятна визия, представителност, самообладание дори в твърде сюблимни моменти, добра комуникация, умение да поддържа контакти и да владее ситуацията дори когато е с невъздържан събеседник. Заради тези му качествата още преди десетилетия в синодалните кръгове го нарекоха Дипломата. Всъщност  той има добрата школа на дядо Максим Сегашният патриарх Неофит е неговият любимец. В продължение на три десетилетия той е до него. Именно от него той научава най-трудния урок, този на малките компромиси, с които обаче се печели сигурно. Например с присъствието си на международни форуми  рамо до рамо с членове на ЦК на БКП покойният глава на църквата ни успяваше да осигури известен комфорт на институцията. За ефекта от тази тактика говори фактът, че по време не неговото служение не е разрушен нито един храм. Дори в Рилския манастир литургиите и службите са върнати в обичайните им часове, а не в 5 часа сутринта, и то само в делничен ден, за да не попаднат на тях туристи, каквато е била практиката до средата на 60-те години. Добрата си школа от своя предшественик дядо Неофит демонстрира неведнъж по времето на разкола, когато успяваше да запази  самообладание дори пред най-невъздържаните си опоненти.  Дори агресията у отсрещния той успява да неутрализира със спокойствие, усмивка и  няколко думи, изказани с топлия тембър на обработения глас на певец. Впрочем той е отличен музикант и изпълнител на църковна музика, а отслужените от него литургии могат да бъдат  нагледно обучение по литургика на учениците в семинарията. Затова и очакванията са, че перфектността, с която светейшият Неофит служи, ще бъде наложена и на цялото свещенство. Което впрочем не е тайна, че повече набляга на требите, от които може да получи пари, отколкото на прецизното служене на литургиите и работата с хората. Впрочем проблемът требничарство има своята основа именно в безхаберието на клира към свещеници   Всеизвестен факт е, че те са нископлатени. Висшистите от тях получават 321 лв. заплата, а среднистите 290. От треби някои си докарват и по 2500 лева на месец, но това са единични случаи в централните храмове на столицата. Именно заради унизителните пари в малките села и градчета попове няма, а храмовете стоят затворени. Пак по тази причина в последните години няма интерес към духовните семинарии. Софийската например едва събира санитарният минимум, за да не бъдат отрязани субсидиите й от министерството на образованието. Освен това българските свещеници масово не работят на трудови договори. Митрополитите ги назначават със заповедите, които не представляват трудовоправен документ по смисъла на Кодекса на труда, нито от тях произлизат юридически последствия за работодателя им, когато той не им изплаща редовно здравните и пенсионните осигуровки. Ако светейшият Неофит убеди митрополитите да назначават хората на трудови договори, ще спечели доверието на нисшия клир и църковните служители. Колкото до увеличаване на самите заплати, това е въпрос, който трудно би могъл да бъде разрешен от патриарха. Той обаче би могъл да въведе централизиран бюджет на църквата ни и дори да създаде прицърковен осигурителен фонд който да се финансира от отчисления от наеми, църковни такси и други, а със средствата в него да бъдат подпомагани поповете в най-неблагоприятните за служение райони.    Патриарх Неофит пое църквата ни в привидно спокоен за нея момент. Разколът е преодолян, духовенството се радва на свободата да служи, проповядва и развива катехизаторска и социална дейност свободно, без ограничения. То е канено на официални събития от частни и държавни лица, църковните ритуали навлязоха в протокола. На практика за активните християни обаче това е време на „безвремие”   Независимо от свободите си, които има към момента Българската православна църква, като цяло не се е променила забележимо за обществото в последните две десетилетия. Тя все още не развива достатъчно катехизаторска дейност. Все още няма неделни училища във всички храмове. Курсовете за запознаване с православието и въцърковяване към църквите са твърде малко. Прицърковните лагери за деца от социално слаби семейства също са малко. Проповедите на свещениците все още са неразбираеми за хората на ниско ниво, преразказващи неумело житието на някой светия или историята на празника. Те обаче като цяло не кореспондират с темите в обществото, с терзанията на хората и проблемите им, заради които човек обикновено влиза в храма за утеха. Колкото до социалната дейност на БПЦ тя е твърде скромна. На места съществуват социални и патронажни кухни, но като се изключи Варненската и Великопреславска митрополия, където имат и детска градина, и център за лечение на наркозависими  и от години се развива прицърковна дейност в помощ на нисшите, всички останали дейности се осъществяват благодарение на енергични свещеници въпреки неангажираността на висшия клир. Затова, ако дядо Неофит съумее да убеди архиереите най-сетне да приемат социална и катехизаторска програма на БПЦ ще спечели не само църковни фенове, но и обществената подкрепа от хората от всички социални слоеве. А това вече ще го направи действително духовен водач на православните българи и личност, достойна за подражание на българските граждани. Първите му действия, изказвания и срещи показват, че той решително иска да внуши на хората, че църквата ни вече е прогледнала за проблемите в държавата. Той направи това, като още при интронизацията си коментира кризата, безработицата и проблемите, които изкараха хората на улицата. Въпросът обаче е дядо Неофит да внуши интерес и на висшия клир към темите в обществото и дори да подскаже на архиереите какво те като овластени от Бога и църквата могат да направят за хората. А нещата, които могат да се свършат за ближния, съвсем не са малко: активно включване в социалната дейност, катехизация, активно развиване на неделните училища, разбираемата проповед, насочена към проблемите и въпросите, вълнуващи всеки един от нас. За това не се изисква кой знае колко много. Средства независимо от кризата има – от собствени приходи (отдаване на имоти под аренда, наеми и продажби на земеделска продукция), дарения, кандидатстване по европейски проекти. Привличането на средства обаче изисква дейни, образовани и енергични хора, ангажирани с проблемите на църквата християни. Такива у нас има и те никак не са малко. Въпрос на лична ангажираност от страна на патриарх Неофит е да насочи вниманието към тях, за да използва църквата ни ресурсът на чедата си. Същевременно от това институцията ще спечели авторитет и доверие, с които сега не се ползва, а нуждаещите се утеха, подпомагане, упование и вяра. Така светейшият ще докаже дали е истински пастир или наемник на Божието стадо.

Силвия Николова 

В."Монитор"