Българинът с право се гневи срещу монополите. Те обикновено
означават както липса на избор, така и калпави услуги и трупане на подсигурена
печалба. Често биваме успокоявани, че това са някакви естествени или социално
обусловени монополи, които могат да работят добре, стига регулацията и
контролът върху тях да бъдат качествени. Ето и сега се говори масово за
гражданска квота и контрол върху регулаторните органи като най-доброто възможно
решение. Да, но има и по-добро - най-висшата форма на граждански контрол е
правото на(потребителски) избор. Такъв можем да имаме навсякъде, а причината да
го няма на места съвсем не се крие в някакви естествени реалности на пазара, а
в нормативните пречки пред появата на конкуренти. Електричеството е пример за
точно такъв сектор. Пазар, доминиран изцяло от държавата, разбирай политиците,
с нормативно установен монопол при доставката на електроенергия. Потребителят
няма думата, той трябва само да плаща сметки. Проблемът не е в собствеността на
електроразпределителните дружества, нито дори в липсата на гражданско
представителство в съответната комисия. А че има монопол, който политиците са
създали, без нищо да налага неговото съществуване. Търговията с електроенергия
трябва да бъде либерализирана, а потребителят свободно да избира измежду
няколко доставчика. Ако има инфраструктура, която отговаря на дефиницията за
„естествен монопол", да разпишем правила за достъп и пак да има избор на
доставчик. Токът може да е както кабелната телевизия или интернетът. Няма нужда
човек да е специалист и да разбира технологично как се формира сметката му,
нито пък да се интересува от работата на разни комисии. Интересува го само кой
каква услуга предлага и на каква цена. Ако някой не се справя, го сменя с друг
- това е истински граждански (потребителски) контрол. Друг пример за тежък,
институционално наложен монопол е здравната каса. Няма лошо всички да бъдем
осигурени за здраве, но защо това трябва задължително да бъде в един общ кюп?
Този монопол има някакъв социално-солидарен характер - едни плащат, други
ползват - но на цената на постоянно напрежение в системата и въобще калпаво
здравеопазване.
Отново проблемите не се коренят в работата на Надзорния съвет
на НЗОК, където се предполага, че гражданите (работодатели, работници и
пациенти) са по някакъв начин представени, а в тоталната липса на избор на
осигурените. Няма пречка тази система пак да има социален характер, но и да
даде избор, да отговори на личните предпочитания на осигурените. Ако попитаме
българите кои са монополите, те най-вероятно ще посочат почти всички доставчици
на масови стоки и услуги - от мобилните услуги и банките до медиите. Това в
голяма степен се дължи на ниското доверие в институциите и въобще на съмненията
за „нечисти" зависимости, формирали се в годините на преход. Например
когато в края на миналата година от Института за пазарна икономика попитахме
хората дали биха се съгласили с твърдението, че богатите предприемачи са се възползвали
от смяната на режима и са нарушили моралните принципи, трима от всеки четирима
отговориха утвърдително. Това означава, че повсеместно (резултатите не варираха
по възраст и образование)хората вярват, че успехът, измерен чрез печалбата и
богатството в страната, е обвързан с някаква „схема". Когато подобно
схващане преобладава, нормално е всеки по-значим бизнес, който води до големи
печалби или влияние, да се гледа под лупата на монопола, тоест да се
предполага, че един или няколко избрани извличат изгода, без да се допускат
други. Институциите тук са важни, тъй като в тези значими сектори почти никога
няма свободен вход, тоест решенията за участие на нов играч се вземат под една
или друга форма от държавата. Няма как например да се появи нов мобилен
оператор, без държавата да му позволи. Нормално - когато няма доверие в
институциите и възприятията за корупция са високи, се насаждат съмнения, че
тези големи бизнеси са облагодетелствани. Това пак се потвърждава от
възприятията за предприемачите -дребният бизнесмен е харесван от българите,
защото няма допирни точки с политиците и работи пред очите им, докато големите
будят съмнения, защото са твърде близо до политиците. Рецептата срещу
монополите съвсем не е лесна. Най-малкото трябва да се гарантира, че за всяка
стока и услуга потребителят има избор. Каквото и недоволство да се е натрупало,
хората няма как да не отчитат, че е по-добре да избираш измежду няколко големи
мобилни оператора, отколкото да си вързан за едно електро-разпределение. Така
че на всеки пазар трябва да се намери формула, която да води до някакъв избор
за потребителя. На другия полюс са доходите. Високите сметки за ток и парно не
се борят само с избор, но и с покачване на доходите, а затова ни трябват нови
работни места.
Петър Ганев
"В. Труд"
*Авторът е старши
икономист в Института за пазарна икономика
Няма коментари:
Публикуване на коментар