Ако има ред в държавата, премиерът е незабележим

Интервю на Таня Джоева за рисковете от допитванията до народа, будителите и философията „дим да ме няма"

 

Проф. Тодоров, изправени сме пред непознато за България събитие - национален референдум в условията на демокрация. Вие познавате темата и световната практика. Какви са предимствата и какви - недостатъците на тази форма на самоуправление?

- И преди съм казвал публично,  че виждам повече  недостатъци, отколкото  предимства. Неслучайно в повечето страни този   инструмент  се  използва предпазливо, крие рискове.

- Какви са те?

- Първият очевиден риск е, че когато използвате често референдум, цената му пада и това се отразява директно върху участието. Получава се инфлация на самия инструмент и на неговата стойност. Ако искаме да ни върши работа, референдумът трябва да се използва при големи обществени въпроси.

Друг риск. Когато използваме референдуми по важни, но специализирани въпроси, които изискват висока степен на компетентност от страна на публиката, рискуваме той да измени своя смисъл. Питаме ли народа нещо специфично и сложно, става надвикване и обичайната, най-често предизборна гюрюлтия. Целта, която се опитваме да постигнем, изчезва от хоризонта.Референдумите поначало са груб инструмент, те не позволяват фина настройка, диференцирани становища. Там се играе за „да" или „не". Затова е важно как ще бъде формулиран въпросът.

- БСП направи огромни усилия, за да събере необходимия по закон брой подписи за провеждане на референдум. Дали строежът на АЕЦ „Белене" е подходящата тема? Опира точно до експертни знания.

-  Въпросът „Искаме ли в България  да  се  развива  ядрена енергетика?" е добър за референдум. Той позволява отговор с „да" или „не". Ако обаче го обвържете с далеч по-специализирано питане: „Искате ли да имате ядрена енергетика чрез строителството на точно тази ядрена централа?", това подвежда избирателя. „Да" на първата част от въпроса не означава непременно „да" и на втората. Можете да искате развитието на ядрената енергетика, но да не искате точно АЕЦ „Белене".

- Ако директно питаме: Искате ли да се строи АЕЦ „Белене"?

- Първо трябва да се провери дали този въпрос може да се поставя на референдум. В закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление се казва, че „национални референдуми се провеждат само по въпроси, които са от компетентността на Народното събрание". Пита се дали строежът на атомна централа, която представлява индустриален проект, е от компетентността на НС.

Сегашното правителство направи   една хитрост когато      се отказа      от всички    досегашни договорености с Русия за „Белене", то, за да се застрахова, пусна гласуването през парламента. Не съм сигурен, че това бе правилен ход. Ако някой в България реши да построи фабрика за ризи или за доматени консерви, ще ходи ли да пита Народното събрание? АЕЦ „Белене" е скъпо, важно, но все пак предприятие.

- И е по-скоро от компетентността на изпълнителната

власт?

- Да, и оттук насетне е ясно, че така поставен въпрос ще отвори огромен терен за популизъм, за безкрайна предизборна кампания,  където  технологичните  и икономическите аргументи няма да могат да бъдат изложени и разбрани от публиката. Отново ще се разделим на „Левски" и ЦСКА, на два отбора и това ще бъде цялата работа. Не виждам голяма обществена полза.

-  Сполучлива ли е идеята  референдумът и парламентарните избори да се проведат заедно?

-  Най-много бих се радвал, ако няма референдум.

- Но няма как да се избегне.

- Няма и е по-добре изборите и допитването да се разделят. Иначе съвсем  ще се  затлачи работата. Енергетиката е само част от платформите на големите партии. Не ми се иска да се обсебва предизборната дискусия от историята с АЕЦ „Белене". Съвпаднат ли във времето, ще изчезнат други важни за обществото въпроси. Най-голямата ми грижа е, че ще бъде издухана темата за образованието. Тръгнат ли високоговорителите за „Белене", забравете за образование, здравеопазване, инфраструктура, забравете за всичко друго.

-  Илюзия ли е, че народът най-добре знае какво е най-добре за него?

-  Да. Какво е добре за един народ става ясно - поне в демократични условия - в рамките на дълги, напоителни и понякога скучни дискусии. Типични и удобни за референдум въпроси са например въпросите за смъртното наказание, в миналото - за избирателното право на жените. За да стигнат до решаването им, народите извървяват дълъг път. Удобен въпрос е дали да се позволи евтаназията. Обаче не можете от днес за утре да кажете на хората: „Хайде дайте да ви видим вие за евтаназията ли сте, или сте против нея."Какво е добре за народа не е даденост. То е въпрос на дълго публично говорене и обсъждане, оглеждане от най-различни страни и в последна сметка - аз съм убеден в това - управляващите трябва да си поемат тежестта на решенията.

- Стигаме до въпроса за отговорността на елита. Вие сте автор на оригиналната идея,че будител е човек, който носи отговорност. Прави ли го съвременният ни политически елит, проф. Тодоров?

-  Имаше случаи в новата история на България, когато политическият елит беше на висотата на задачите пред страната. Спомняте си войната в Косово, когато трябваше бързо да се вземат решения. В други случаи елитът не успява. По-важно е друго - като общество и граждани да настояваме за отговорност, да гледаме кого качваме на власт. Ако младите, които протестираха на Орлов мост, бяха внимавали добре кого избират, нямаше да им се налага да спират движението. Ако гласувате за хора, които от самото начало е видно, че мъкнат със себе си лобистки интереси, какво да очаквате? Лобистки закони.

-  От самото начало лобистките интереси едва ли се разпознават лесно.

-  Разпознават се, ако човек е политически просветен. Най-лоша за мен е позицията - тя за съжаление е позиция на много млади хора: не ходя да гласувам и се гордея с това. Напротив, иди  да  гласуваш.   Преценено, премислено, със знание, с предвидливост, за да не ти се налага утре да използваш не-политически средства.Ние българите имаме ниски претенции към управлението. Това е грешка. Склонни сме да вярваме, че всички са маскари и са еднакви и култивираме психологията, че няма какво да искаме от тях. Как да няма?! Нали те са нашите представители.

- Смята се, че олигархични кръгове или кръгове с пари имат   решаващата   дума    в управлението. Заблуждаваме ли се?

-  Не. Хората с пари имат и по-голямо обществено влияние, отколкото обикновеният човек. Но това не значи, че влиянието на обикновения човек е равно на нула. В никакъв случай. То става равно на нула в момента, когато обикновеният човек се отпусне и си каже: това не ме интересува, да става каквото ще, да се оправят, дим да ме няма и т.н. С това той на тепсия е дал своята сила на избирател в ръцете на олигархията.

-  Но нали не отричате протестите? Най-малкото стряскат властта.

-  Непосредствена полза виждам в това, че тези протести в отделни случаи спират безобразия.

-   Напоследък станаха модерни митинги, окупации. Властта  бързо се огъва. Защо? Чува гласа на народа

или флиртува предизборно?

- Ситуацията понякога ми изглежда смешна, защото всички искат да се срещат с министър-председателя.   Само   по   себе си това е атестация за недобро управление. Премиерът, дори и той да се казва Бойко Борисов, не е слънце да огрее навсякъде и не може да се иска всичко от него. Това означава, че в държавата  няма  институционален ред. Всички тичат при министър-председателя и той като един кадия седи и казва: ти си прав, ще видим какво ще направим за тебе, ти си крив и прочее. Ако има добър институционален ред, министър-председателят трябва да е незабележим.

-  Казахте, че образованието ви е голяма грижа. Какво ви тревожи най-вече? Липсата на пари, на реформа?

-  Най-големите ми тревоги са свързани със средното образование. То засяга всички семейства, пряко или косвено. Българското образование е загубило посоката си. То не знае какви са неговите крайни цели. Ако не знаем каква е крайната цел на образованието, няма да знаем как да оценим труда на учителството, а това

е масова и важна професия. Ние говорим на парче - дали този текст е за четвърти клас, или за шести и прочее неща.

Училището е дезорганизирано като институция. То морално се е предало. Учителската професия има лош обществен престиж, защото ние като общество имаме ниски изисквания. По време на учителската стачка преди няколко години стана ясно, че българските родители искат училището да бъде паркинг за техните деца, докато те си изкарват прехраната. Натискът бе да спре стачката, защото нямало кой да им гледа децата.

-  Пада ли от година на година нивото на грамотност на вашите кандидат-студенти?

- Оплакванията са ми чужди. Виждам две прости неща. Едното е по-лоша езикова, говорна и писмена култура. Другото, което повече ме тревожи, е, че гражданската култура е ниска. В НБУ имаме общообразователни курсове. Оценявам, че студентите идват в курсове по гражданско образование.   Но  повечето от тях в началото не могат да кажат дори как възникват законите. Понякога ми идва да им кажа: хващайте палтата и да ви водя пред Народното събрание. В   университета   гражданската грамотност се придобива, но я няма като резултат от работата на училището.

Проф. д-р Христо П. Тодоров е роден през 1958 г. в София.

Завършил е философия в СУ ,,Св. Клилхент Охридски", Работил е като гимназиален учител, по-късно като преподавател по история на философията в СУ. От 2003 г. е професор в НБУ. От 2005 до 2012 г. е ръководител на департамент „Философия и социология". От март 2012 г. е заместник-ректор. Специализирал е в Тюбинген, Бохуми Верлцн в Германия. Автор на повече от 90 научни публикации на български, немски, английски, френски и испански език.