Реквием за самите нас

Днешните властници много обичат да се хвалят с това, което са „построи­ли" и „ще остане след тях". Слагам думите в кавички не защото нищо не е пос­троено, а защото, първо, не са строили те (рязането на лентички е по-особен вид труд), и второ - парите за строежите ги взимат от нас, без да ни питат дали няма и по-важни неща от строителството изобщо и от някои конкретни строе­жи. А когато говорим за то­ва, което остава - и соци­ализмът ни остави много неща, но далеч не всичко бе нужно и полезно. В ця­лата тази реторика, лоша имитация на автентичния димитровградски патос на Пеньо Пенев (да ме прос­ти паметта на поета), има само едно определено по­ложително нещо - когато някой започне да говори натрапчиво какво ще оста­ви на следващите поколе­ния, явно усеща, че ще си ходи.

За да е картината пъл­на обаче, освен списъка на построеното властта тряб­ва да направи още един ре­гистър, който трябва да е изчерпателен и напълно достъпен (за разлика от небрежно попълвания, но ревностно пазен регистър на парите и имотите на ели­тите). Става дума за регис­търа на „закритите неща" в България-болници, училища, театри, пощи, социални заведения, жп линии, почивни бази и прочие. За това властта и прислужващите й медии мълчат като талибан в сек­ретен американски затвор (преди се използваше дру­го сравнение). А списъкът е дълъг, много дълъг.

За предишните две години например управляващите закриха десет общински болници - в Трън, Девин, Елена, Полски Тръмбеш, Дряново, Кула, Радомир, Бобов дол, Тервел, Брезник - обслужвали над 115 хиляди души. Сега идва втора вълна - по метода на моркова и тоягата се опитват да наложат закриването на болниците в още пет общини с обща числе­ност на населението над 60 хил. души.

Вярно, предлагат им ня­какви пари да ги преобра­зуват в медицински цент­рове, но новите здравни структури не могат да за­местят болниците, защото в тях лечението е ограни­чено до три клинични пъте­ки, могат да имат до 10 лег­ла, престоят е ограничен до 48 часа, а като капак нямат денонощен цикъл на работа.

Обяснението е известно - няма пари.

Давам пример от сфе­рата на здравеопазването, но така е във всички оста­нали сфери, които не гене­рират пряка печалба, но но­сят отговорността за най-важния капитал - човешкия. За това дори бяха измисле­ни специални теории - не трябвало да се прави нито един разход в бюджета,

включително и от еврофондовете, който не е свързан с целта да имаме висок ико­номически растеж. И ни предлагат драматични кон­статации как половината бюджет на страната отивал за социални помощи за хо­ра, които щели да работят, ако държавата се била пос­тарала в тази посока. С дру­ги думи, как половината от парите на данъкоплатците отивали за облекчаване на симптомите вместо за из­лекуване на болестта.

Един иначе умен човек дори отиде по-нататък - от­кри голям порок на българ­ската държава в това, че инвестирала, за да опази хората да не умрат от глад, вместо да осигурява усло­вия на бизнеса да създава заетост. Пропускайки дре­болията, че докато стиму­лираният бизнес реши да създаде някаква заетост, все пак трябва и да се яде.

Въобще цялата тази конструкция непрекъснато да се орязват публични разходи за сметка на ба­зисни потребности на хо­рата, за които е призвана да отговаря държавата, е добре известна. Някои „конструктори" направиха добро име (главно в чуж­бина) и добри пари от това амплоа. Но, както в извес­тния анекдот с магарето, което тъкмо научили да не яде, и то взело, че умряло, все повече българи не до­чакват обещаните резулта­ти от стратегията „пари срещу реформи". Просто умират - физически, соци­ално, морално. Тези, кои­то не желаят да приемат безропотно предначерта-нията на реформаторите, бягат в чужбина и оттам по­магат с колкото могат. И

така - тази „реформа", по-скоро експеримент в най-добрите традиции на д-р Менгеле ще продължава до пълното закриване на България. Ако българите го допуснат.

Между другото, трубадурите на безми­лостните пазарни реформи имат още един любим припев - как българинът всъщност не живеел зле, даже напротив, живеел все по-добре, но бил свикнал да „мрънка" и да се самоожалва. Това въобще не е вярно. Както вече съм писал, няма мрънкане, а степания, които са на път да преминат във вопли. Но в същото време всеки полага всички възможни и невъзможни усилия, за да преживява.

Всеки, който може, ра­боти повече и полага на­истина героични усилия. Които не могат да рабо­тят,*'ограничават потреб­лението си до немислими за днешните времена и ге­ографски ширини маща­би. За това, което прави, особено като се има пред­вид какви неграмотни и непочтени хора са го уп­равлявали и го управля­ват, българският народ заслужава признание и окуражаване, а не обви­нения в мрънкане (или робско търпение). Истин­ски поклон дължим на то­зи истински, немафиотски, неполитически покро­вителстван, главно малък и среден бизнес, който продължава да се бори, смазан от конюнктурата, обезкръвен от монополи­те и умишлено изоставен от държавата. Познавам немалко такива хора - те не мрънкат, а стискат зъ­би и се борят, мобилизи­рат последните си ресурси. Но и трупат гняв...

Често ми задават въп­роса: кои са най-фатални­те провали, които ни до­ведоха до това, че сме на прага да закрием Бълга­рия. Списъкът от конкрет­ни провали е дълъг, но в основата на всичко е

моралният дефицит-дефицитът на справедли­вост, лекотата и безгриж­ността, с която силните мачкат слабите у нас. То­ва е най-страшният про­вал на българската държа­ва и на тези, които я уп­равляват - те не просто не се намесват, а напротив, активно подпомагат нала­гането на драстични нес­праведливости. Правят го открито, цинично, с демон­стративно чувство на без­наказаност и съвсем не е случайно, че тези отвра­тителни симптоми са най-видими сред върхушката на съдебната система, ко­ято е призвана да защита­ва справедливостта от гледна точка на закона.

Сегашното управление прави същото, което пра­веха - по-прикрито и по-умерено - предишните властници. То иска да въз­даде своя справедливост, или по-точно справедли­вост за своите, като си присвоява правото да раз­пределя по нелегитимен начин ограничените ресур­си и възможности за биз­нес и въобще за оцеляване. Тази рефеодализация е особено забележима в бедните райони на стра­ната, които стават все-по-вече. Оттук и извращава­нето на нормалната същ­ност на публичната, поли­тическата и държавничес­ката дейност, която се схваща не като служене на обществото, а като единс­твен шанс за успех и въз­ходяща социална мобил­ност.

Парадоксално е, но се връща един феномен от времето на социа­лизма - когато да попаднат в системата на Държавна сигурност или поне в милицията бе мечта и гаранция за добро бъдеще за мнозина. Днес виждаме, че немалка част от младите хора не са привлечени от предприемачеството, науката, образованието, а сред най-желаните кариери са тези в полицията и службите за сигурност, които традиционно се асоциират с някаква особена власт и своеобразна безотчетност.

Най-опасната заплаха за младите български по­коления не е чалгата, а на­лагащата се представа, че попадането във властта и безогледната й употреба те прави силен и богат.

Най-съществената предпоставка, която прави напълно възможно закри­ването на България, е, че нашето общество е не са­мо и нетолкова икономи­чески, а главно морално обезкръвено, отнета му е вярата в по-добро бъдеще, в перспективата за разви­тие. Най-опасната безчувс­твеност на българските ели­ти е именно в това - те не разбират какво означава, че накъдето и да погледнеш, виждаш угрижени, съсипа­ни и обезверени хора, а ка­мо ли да пожелаят да нап­равят нещо за тези хора. Ние сме изправени пред Сцила и Харибда.

От едната страна пряко, тук и сега ни заплашва с унищожение (в най-бук­валния смисъл) тенденци­ята към саморазрушително поведение. Зачестяват самоубийствата, тежките разстройства, неверояните изблици на жестокост към непознати, дори към близки хора. Абдикацията на държавата от поддър­жането на системите, гри­жещи се за телесното и душевното здраве, е още по-непростима предвид драматичните измерения на тази непосредствена заплаха.

От другата страна ни застрашава морално­то опустошение на „стратегията" за поединично оцеляване за сметка на останалите. Това е стратегията, която предлагат и с която развращават младото поколение българската олигархия, симбиозата на икономи­чески и политически силните на деня.

Има обаче и път нап­ред. Въпреки че не се от­разява достатъчно и дори умишлено се избутва на заден план, в действител­ността набира скорост и трета тенденция - все по­вече хора избират да се свързват в нови форми на солидарност и подкрепа. Започват да си помагат, съзнавайки, че основният ресурс за справяне е кооперативността, сътрудни­чеството за постигане на социалнозначими цели. Засилва се солидарност­та с най-бедстващите, тър­сенето на възможности те да бъдат подкрепени и окуражени, при това от хора, които сами имат нужда от помощ.

В българската ситуация обаче тази хуманизация на отношенията в общес­твото ще върви и трябва да върви ръка за ръка с надигането на негодувани­ето от господстващите днес елити. Това е неиз­бежна и полезна тенден­ция, независимо от опас­ността да бъде експлоати­рана популистки. Предс­тои реконструиране на от­ношенията граждани - ели­ти, за да бъде установен нормален контрол на об­ществото над тези, които то само е излъчило да уп­равляват. Това неизбежно ще изостри политически­те конфликти и рано или късно ще доведе до дра­матични, но необходими обрати в управлението на страната. Нещо повече -неизбежни, защото алтер­нативата е закриването на България.

Александър Маринов

В. "Банкер"