вторник, 9 февруари 2010 г.

кой ще познае кой е автора на това стихотволение

Пътека



Тъжен залез кърви над гората
като прясно отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче-вятърът-сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всеки бърза и търси човека...
И аз имам пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка-и ето го края!-
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко...и всичко загубих-
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш-така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби,
нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй което цъфти-прецъфтява,
туй, което се ражда-умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка...
нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
...Догорелият ден над гората
Нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...