четвъртък, 20 декември 2012 г.

Извинявай, Илияна!



Една учителка до късно оня ден береше душа в "Пирогов", след като за седмица измина пътя от "Разпни я" до някаква много изкривена версия на "Осанна!". Когато просто имаше нужда от помощ. Не от полиция, белезници, прокуратура и съд, гарнирани с щипка интерес от медиите, която превърна живота й в ад. А просто от разбиране и от тихомълком протегната ръка. И всичко това можеше да не се случи.
Извинявай, Илияна! Затова, че в неистовото си търсене на новини разбъркахме твоя живот и този на децата ти в пъзел, който след това не можем да подредим. Медийната намеса в нечий личен живот има смисъл, когато може да помогне на някого. В противен случай е безсмислено търсене на сензации, които могат да преследват човек и отвъд живота. Не така трябваше да продължи историята - на пода в банята с хапчета и алкохол, сама, след като поне на теория десетки хора ти протегнаха ръка. И после те забравиха. Обществото сподели за десет минути твоите 48 години тежък живот и го отметна с едно лайкване в нета. Трима-четирима просветни шефове използваха съдбата ти, за да демонстрират, че и те са хора, и обещаха, че историята ще бъде забравена, а ти - възстановена на работа. След което стана ясно, че никой не е говорел това, което мисли. Защото протягането на ръка за помощ не може и не бива да бъде пиар. А у нас най-често е такова.
Всъщност сериозната тема - има ли или няма проблем с алкохола учителката, е нещо лично, към което в страните извън България има съвсем друг подход. Там никой нямаше да звънне на 112, 911 или какъвто е в съответната държава спешният телефон, за да повика ченгетата с белезници заради служител, който е прекалил с чашката. За сметка на това щеше да има ясна политика и вече изградена система, която да помогне на този човек, стига той да иска да се лекува. У нас най-често тези хора биват хвърлени на кучетата - ако не на медийните, то на онези, които ровят в боклука. Рядък шанс е да попаднат на сдружение като "Анонимни алкохолици" например и да разберат, че има общност, която може да им подаде ръка. Лекарите в държавните болници, които се занимават с алкохолно болните, се сменят непрестанно, отвратени от ниски заплати и почти никакво признание. Частните клиники са по джоба на малцина - затова и в тях няма да откриете отчаяните, достигнали своето истинско дъно алкохолици, все едно колко трагични са историите им. И къде всъщност потъват обещаните със закон 1% от акциза върху алкохолните напитки, които би трябвало да отиват точно за превенция и лечение на алкохолно болните? Може би ги харчат за белезници, съдейки по отношението, което цялото ни общество демонстрира към тях. Животът на Илияна е белязан с действителна трагедия и това пробуди чувството на жал у обществото - но колко души още са като нея и за тях милост няма и няма да има? И как да има - нали не са разнасяли личната им трагедия по всички телевизии! Способността ни да се трогваме от житейски драми все още


не е стигнала дотам, да предлагаме действена помощ на хората, които имат нужда от нея. На Илияна й трябваше съвсем мъничко - просто да се пощади достойнството й, да се запази името й в тайна, вместо да се развява като знаме по медиите. Помислиха ли и добронамерените съседи, които размахват личната й история наляво и надясно, че трите й деца ще трябва да растат не само с тежестта на преживяното у дома, а и със съзнанието, че целият свят е узнал за него? Може би е време да помълчим за Илияна. Поне това, ако не можем да помогнем истински. И да заговорим за действителното решаване на проблеми, които обществото непрестанно замита под килима. И си спомня за тях само при поредната медийна сензация.


Стела Стоянова
 В."Стандарт"

Няма коментари:

Публикуване на коментар