събота, 24 декември 2016 г.

Коледа - лекинко тъжни размисли...



Те са инспирирани от проведеното наскоро коледно тържество в СБАЛ по детски болести – София.
Наблюдавах децата в залата – имаше и бебета и 6 годишни и по-големи деца.
Някои от тях се забавляваха искрено, участваха в танците и се смееха звънливо на фокусите, представени от Маговете от Quick Hands Project и шегите на Бате Енчо.
Други обаче имаха не по детски сериозни личица и вглъбени в болката си явно нищо не беше в състояние да ги накара дори да се усмихнат за миг.

Гледах ги, а сълзите неконтролируемо се стичаха по лицето ми. Защото си припомних времето, когато бях на 8 години и лежах в 3-та градска болница за операция от вроден порок на сърцето.
Припомних си топлото, внимателно и отговорно отношение от страна на лекари, медицински сестри и санитарки. Припомних си, как с нетърпение очаквах вечерите, защото често ни даваха тутманик с кисело мляко. Оттогава не съм яла по-хубав тутманик, чието ухание и сега усещам...Боже, какви спомени?!
Припомних си още как настоявах на санитарката да ми донесе чехлите, за да имам с какво да ходя след операцията. Да, ама не, както беше казал някога П. Бочаров – светла му памет! И досега с чехли трудно ходя, пък да не говорим за обувки без връзки...
Не мога само да си спомня точно дали в болницата или в санаториума в Банкя, (там месеци след операцията постъпих заради усложнение – мозъчен кръвоизлив и левостранна тежка хемипареза) децата от нашата стая играехме на зловеща игра – погребение. Нарочвахме някого, покривахме го с белия чаршаф и почвахме да ревем.
Но ни разкриха. Пръснаха ни по други стаи и бяхме под сериозно наблюдение, да не би вместо да се предотврати инцидент той да се мултиплицира.
Тръгнах в първи клас с две години по-късно. Не исках да ходя на училище, но в къщи не казах никога причината, че децата ми викаха куца и не искаха да играят с мен. Тогава явно съм била по-по-горда. Сега съм по, но друга бира, както казват някои близки приятели.
Замислих се, че постигам всичко с труд и много усилия в този живот. Просто нищо не ми е дадено ей така леко и лесно с едното щракане на пръстите, както се казва.
Криво-ляво, справям се с житейските трудности и несправедливости, а те са безчет, като започнем от чиновническото бездушие, минем през високи превозни средства и стигнем до отношението от някого, защото си различен от другите.
От околните не изисквам много. Не държа да ме обичат всички, а да ме уважават като човек, който въпреки преживяното (а то съвсем не е малко) се опитва да живее и работи честно - равностойно на тях.
Непочтителното и пренебрежително отношение на някои здрави индивиди, които те приемат по други техни си критерии вече не ме разстройва така, както някога. Явно с възрастта човек малко или много поумнява. Но пак понякога се хващам, че съм готова да се боря с вятърни мелници например от рода на „Топлофикация.
Но, вече не се разстройвам, нито учудвам от нечие откровено просташко „възпитание”, за изречени думи, като – ти понеже си увредена... Странно са устроени някои – все гледат да захапят, да обидят сякаш така се чувстват нещо по-по, но не осъзнават, че са такива  „велики/значими” само в собствените си очи.
Някой все се опитва да те прегази като бърз влак уверен, че на него нищо лошо не може да му се случи никога в този живот...
Е, уморих се да се доказвам. Уморих се да се отстоявам. Уморих се да защитавам правото си да живея и работя, като всички здрави. Защото човек може да куца с краката, но важното е да не е куц в главата...
Но, да се върна към тържеството, което ми навя тези лекинко тъжни мисли. Сигурно и тогава в ония далечни години на моето детство, за децата в болниците са се правели и новогодишни тържества, но със Снежанка и Дядо Мраз, сега вече Дядо Коледа наричат белобрадия старец с червени дрехи.
Сигурно и тогава са се опитвали да зарадват децата с книжка или играчка и да направят болничния им престой поне малко по-приятен, до момента на инжекцията, катетеризацията или операцията. Навярно е било така, но мен ме оперираха в началото на лятото и нямам никакъв спомен за това.
На всичките тези радостни и тъжни дечица, които видях в болницата по детски болести, желая от цялото си оперирано сърце да имат пренебрежимо малко препъни камъни в житейския си път! Да бъдат оценявани и възприемани, не според това на кой човек са човек, а по техните личностни качества и по техния труд! Да бъдат горди и да се отстояват, без компромиси и раболепие. Да отминават обиди с вдигната глава, без гарез в сърцето, като завинаги низвергнат отмъщението. Само тогава могат да живеят като мен – в мир със себе си, защото всички сме хора на този свят, нали така се пееше в една песен. А, аз допълвам и здрави, и инвалиди, пардон, хора в неравностойно положение, както вече ни наричат може би за благозвучие или за успокоение на гузната съвест на властимащите, които подлагат инвалидите на перманентно унижение, но само тях ли?
А, в коледната нощ пак ще има деца, които се чувстват изгубени и самотни, без мама и татко, в болницата всяка година. Ще има тъжни и страхуващи се дори да заспят, за да не им се случи нещо лошо. Ще има благодарни за подарения им живот. Ще има плачещи и недоволни от марката на смарфона или модела на куклата Барби. Ще има радостни и щастливи от коледните подаръци под елхата.
Ще има, ще има, ще има...Докато свят светува ще има от всичко, както е било от време оно...
Така ми се иска да има, здраве, радост, щастие, смирение и мир за всички хора, но не само в навечерието на Рождество Христово!

Няма коментари:

Публикуване на коментар