неделя, 15 ноември 2015 г.

Джихадисти на България не са нужни - тя сама се убива!



Бездуховността, толерантността на думи и алчността погубват българите




У нас консуматорите живеят с чувството, че обществото им е длъжно винаги и всячески.Липсата на ценности, стремежът на всяка цена да са навсякъде е водещ фактор и смисъл в живота им. В годините преливат и гравитират, но винаги и само към тези от които имат полза, без да им пука, че преди примерно са ги одумвали най-меко казано. Те са готови да ги целуват, прегръщат, обгрижват и защитават, защото от тях зависи безплатното им питие и ястие днес, но не дай си боже да „паднат” мигом ще бъдат отсвирени и забравени...
Има и други най-вече от мъжки пол, по външни белези, които просто изпълзяват да похапнат и пийнат и си отиват, без да влизат в по-близки контакти с някого. За тях е все едно, че искреността и доверието е заменено с лицемерничене, важно е корема, джобовете и чантите им да са пълни, важно е да не изтърват келепира...
Гледах картина - едно бяло дърво сред мрак и не знам защо се сетих първо за Луна от Вип Брадър, който уж „интелектуалните” не гледаха, но знаеха всичко с най-малки подробности.
За пореден път професията бе обезличена, а „Звездите„ се вадеха и се лъскаха или цапаха, според начина им на употреба.
Няма бял и добър, нито само черен и лош човек и това го знае всяко дете, както се казва. Всеки носи светла и тъмна същност и коя ще надделее, в много случаи зависи много от обстоятелствата, от самия човек и от отношението на другите към него, защото и мравката хапе, когато я настъпят...
Живият живот е най-големия Вип/Биг Брадър, в който човек, ако загуби себе си в псевдореалността, в която вече живеем, става наистина страшно.
Ежедневието ни среща с хора, които говорят за други хора, а после ги виждаш как се прегръщат и усмихват като първи приятели, среща ни още и с такива, които си вършат нещата, вървят по своя път и рядко допускат да бъдат въвлечени в конфликти и интриги. Сблъсква ни с други, които преливат от една в друга партия, които сменят убежденията си, като носни кърпички, според таз, която е на власт. Сблъскани ни също така и с такива, които винаги помагат безвъзмездно, човеколюбиви, широко скроени и с огромни сърца. Събира ни още и с хора, които се капсулират, затварят в себе си и дома си и за които се чудим, как и защо са отнели живота си сами и с хиляди още други и други. Многообразието от характери, съдби е уникално, но сякаш във всеки българин генно е заложено клюкарството, подливането на вода, подлагането на крак, мачкането на по-слабия. До каква степен ще се окажеш във властта им зависи дали ще се подадеш на ”искрените и загрижените”, които после те цакат, дали няма да си искрен с когото не трябва, дали няма търпейки, търпейки да избухнеш и да пометеш всичко по пътя си като лавина. Ползвам този  тестер (все пак съм завършила и социология), лакмус за проверка на някои от околните...
Ако „изпуснеш” нещо веднага се „донася”, на когото трябва, за да се извлекат дивиденти и осребри неискреността и подлизурщината твоя. Слагат се и квалификации, без да се замислят и на йота, че във времето може да им се върне като бумеранг точно това, което са осмели или оплюли. Собствените си отвратителни и уродливи постъпки обличат в приемливи форми и никога не се измъчват, от това, което вършат или говорят, защото съвестта, моралът им са лоботомирани отдавна. Както се казва те виждат сламката в окото на другия, но гредата в собственото си не забелязват.
Ето защо днес приятелството е бутиково, на цена - розата на Малкия Принц...
В болшинството хора обаче страхът да говорят това, което мислят и чувстват, да отстояват позициите се е налице, за да не загубят манджата. А често тя се получава не от имащите нужда от нея хора, а от тези, на които просто не им се занимава с готвене. Често псевдо и инвалиди, без трудов стаж, нито ден дори, взема пенсии над 400 лв. - доста повече от хора, с трудов стаж често над 40 години. Често, на този който си търси и отстоява права, му се разказва играта и му се увеличават винаги сметките, които оспорва. Но пирамидата не само на здравеопазването, а и на целия ни живот у нас е обърната обратно...
Но да се върнем към Луна, която като лешояди я нападнаха/нападаха всички до един не само с въпроси от рода на: ти за коя се мислиш, коя си ти, каква си ти... При което ми идваше да хвърля нещо по телевизора изричайки -  вие пък кои сте и защо си мислите, че сте нещо повече от нея?
Тя показа, че е различна и именно с това извади на показ тяхната прикривана същност. 
Как така някой ще бъде различен, от къде на къде няма да е като/с тях в общото котило? 
Не е странно, че нападат по закона на джунглата тогава, когато чувстват някаква сила у себе подобните. Но макар сама, беззащитна Луна доказа, че човек може да е над стадото, но на каква цена? И независимо, че бе обявена за луда от съквартирантите (игра или истина само тя си знае) доказа също и това, че у нас прямите, директни хора са бели врани набутани в кьоша, докато селенията, парвенющината се вихри навсякъде около нас безнаказано. Е, луната може и да е само една, но за всички трябва да има място под слънцето, нали така?.
Преди да влязат във формата уважавах дует „Ритон”, по простата причина, че нищо не се чу за тях в годините досега. Пазеният им имидж обаче се срина, като пясъчна кула, благодарение на това, че не можаха да надскочат егото си, че някой може и да е по-успял от тях. Едва ли някои се хвана на думите им, повтаряни като мантра, че са намери много приятели в къщата, с които се обичат и ще се виждат и в бъдеще...
Не познавам Кичка, за нея се писаха какви ли не неща, но ме изуми това, че когато тя си отстояваше нещата, позициите беше заклеймявана винаги като отрицателно, зло. Наистина човек, дори и да е изкаран извън кожата си не бива да "изпуска" тайни, да злоупотребява с довереното, да не спекулира с направеното добро, защото олеква неимоверно много и пада на нивото на  клюкар и интригант .
Но между впрочем и „обраната” във всяко едно отношение Кристина Димитрова също си навлече всеобщата”любов” на съквартирантите си, които така и не можаха да и простят, че е различна и че не взема точно страна, която те искат.
Форматът за пореден път показа/доказа, че няма у нас звезди, независимо от етикета, който носят, че битието (храната) е основно и определящо, че дребнавостта, егоизмът, гневът старателно прикриваното лъсват винаги най-неочаквано. Показа и друго нещо много по-страшно, че хамалския език, хъшлашкото поведение, но прикрити зад усмивка, грубото, безпардонно отношение към жената, пред погледа на собственото ти дете, малтретирането с думи и отношение на различните от стадната маса, покровителстването на незнанието и древната професия, при „добрите деца” е това, което се натрапва и акламира като добър модел на поведение и живот...
На Луна, Кичка и Кристина не им трябват джихадисти - съквартирантите им бяха напълно достатъчни. Защото не физическата смърт е страшна, тя идва само веднъж в живота ни...
Та думата ми е именно за различните. Много пъти са ме питали, ти като си оперирана от сърце на 8 годишна възраст и парализирана след операцията на третия ден, защо си учила, защо не си си извадила ТЕЛК решение още тогава. Но никой не ме попита нещо друго например как съм се чувствала.
Признавам имаше период, в който се срамувах, че не съм като другите, за което сега съжалявам, по ред причини. Най-важното обаче, което проумях е това, че трябва да съм щастлива и благодарна, за това, че съм такава, каквато съм – с оперирано, но не атрофирано сърце, с куц крак, но не и куцаща в главата... Горда съм с това, че съм различна, че съм учила, работила, а не съм се наредила от дете на държавната хранилка, за подаяние от държавата. Горда съм от това, което съм постигнала сама. Горда съм, че не мога да кажа в очите на някой виж на какво си заприличал да не си болен; имаш дете и какво от това, като е болно; говориш високо (без да се замислят каква е причината за това) и т. н.
Е, и аз понякога изпускам юздите, яхвам метлата и езикът ми се движи по-бързо от мисълта, но няма как  – човек съм и нищо човешко не ми е чуждо! Не изповядвам максимата, че трябва всички да се обичат и да са си приятели, ако имат някакви общи допирателни. За мен обаче силата на човек е в това, ако е сгрешил да може да поиска прошка, да надскочи себе си и в общественото пространство да се поздравява дори с врага си. Човек трябва да има хигиена. Погрешно считат някои, че тя е единствено външна, защото хигиена най-вече е вътрешна проява на поведение, ако щете дори и на поява, където и да... А наред с нея човек трябва да е свободен. Това е себе усещане, което човек го има или няма, независимо от времето, в което живее. И преди и сега съм ходила и ходя на църква, ако имам необходимост. В „ония времена” съм ходила и на Рупите и къде ли не, говорила съм и говоря и днес, това което мисля и чувствам и нищо не ми се е случило тогава – за сега не мога нищо да кажа...
Винаги съм била себе си. Не лъжа, защото за това се иска яко помнене, защото иначе се оплита човек в собствените си калчища. В живота гръб превивам, от две години вече само и единствено, пред пощенската си кутия, която е поставена незнайно защо почти на пода. Скачам винаги в защита на по-слабите от мен - в трамвая, на улицата, където и да е. И въпреки, че често си казвам, че няма нищо, което може вече да ме учуди, все има нещо, което ме хвърля в омерзение и тотален потрес..
Снощи си говорехме с приятели „за нещата от живота” и споделих случка от ранното ми детство, която преди месеци пък изясних с моята майка.
Тогава живеехме в Сливен(баща ми светла му памет бе военен) и съм била 6 годишна, когато бременната ми майка ме праща да купя - топли банички.
В баничарницата на въпроса ми се отговаря положително. Захапвам една от баничките и установявам, че не само е студена, а и стара. Искам да ги върна, при което не ми обръщат никакво внимание. Излизам на улицата, намирам един милиционер, разказвам му всичко чистосърдечно и хваната за ръката му влизам отново в баничарницата, където ми връщат парите. Естествено, че майка ми ми се накара, че не съм изпълнила поръчката, след което загубих желание да се обяснявам и да разкажа преживяното.
Заключението бе, след разказаното от мен, че никой, никога не може да избяга от своята същност. Другото около което, след спорове, се обединихме (извинявам се за клишето) бе, че това, което погубва българите днес е консуматорското общество, толерантността на думи само и алчността по върховете.
Без ирония казвам на България не са и нужни външни терористи, защото тя сама се
унищожава вътрешно. С разделението на цигани и българи. С противопоставянето на лекари и пациенти. С непосилните битови сметки. С геноцида над майките, бащите ни и инвалидите, които получават мизерни, жълти стотинки. С ликвидираната икономика, и производство. С унищоженото истинско селско стопанство. С туризма, затворен в бетонна клоака и помпозно, кичозни хотели. С младото чалга поколение, растящо без всякакви ценности и готово да убива само, защото някой външно просто не му харесва или се е противопоставил, със застаряващото, консуматорско общество и несменяемите над 30 години вече старци по властимащите места, с осакатеното образование, с опростачването на нацията... с безработицата, отчаянието, бедността и мизерията, в която живеят по-голямата част от българите...може с още много да се продължи, но и това е достатъчно...
Поклон пред невинните жертви в Париж, сред които има и българин!

Снимки: bgdnes.bg, biblio.detstvoto.net, webcafe.bg, viaranews.com
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар