Translate

вторник, 1 юли 2014 г.

Д-р Румяна Тодорова, управител на НЗОК: Ако нямаме силни лични лекари, ще плащаме все повече за болнична помощ



Изненадите продължават, болничната помощ расте неистово. За да има наистина ефект и паричните потоци да отиват там, където трябва, е необходима коренна промяна на законите, но не да се пипне един закон, а свързаните с него да останат непроменени, защото тогава текстовете остават неработещи. Законодателството трябва да се промени в посока акцент върху извънболничната помощ. Това е философия залегнала във всички осигурителни институции в европейките държави. Тежестта трябва да се носи от извънболничната помощ. И другият основен принцип, при който вече има изкривяване, е равният достъп на пациента до здравни услуги. В България вече нямаме равен достъп, това мога да го кажа откровено. Затова трябва да се дадат повече правомощия на общопрактикуващите лекари и да се отива не към наказания, санкции, глоби, а към поощряващи политики. Тези общопрактикуващи лекари, които се квалифицират допълнително – да получават допълнителен коефициент за заплащане - нещо, което тази година много плахо направихме, като дадохме малко по-голямо възнаграждение на тези, които диспансеризират пациенти с повече от две диагнози, т.е. имат по-тежки пациенти. Това не е достатъчно, това е пак един количествен критерий. Естествено, че броят на лекарите не е достатъчен. Идеята ми е законодателството да бъде по-гъвкаво, защото ние сега сме сложили рамки, от които не може да се излезе. Общопрактикуващите лекари не могат да работят нищо друго. Защо? Тук обаче веднага идва другия основен проблем – колкото е важна извънболничната първична помощ, по-важна е спешността. Крайно време е да се реши проблемът със спешността. И когато тези звена заработят, аз съм сигурна, че притокът към болниците ще намалее и там ще отиват тези пациенти, които имат нужда от болнично лечение. Връзката първична помощ - специализирана помощ също трябва да бъде по-гъвкава. Защо забравихме възможността за консултации? Даваме направлението на пациента и го оставяме сам да се бори в системата, сам да търси специалиста, сам да урежда консултация. Има практики по света, в които общопрактикуващият лекар може да ти запише преглед при съответен специалист. Това изисква обаче добър регистър, с работни графици вътре и също е един елегантен начин за регулация в системата. Държавата е абдикирала от здравеопазването. Като казвам абдикирала, нямам предвид да се меси в конкурентните отношения между специалистите, а в организацията. Стигаме до здравната карта. Здравната карта е този механизъм, който ще очертае необходимостите. И тук е ролята на държавата да каже от какво има нужда. Но, за да се случат тези неща, трябва да се направи един сериозен анализ на изкривяванията и да се вземе решение как те ще бъдат преодолени. След това трябва да се обмисли в цялост кои текстове от кои закони трябва да бъдат коригирани. Ето, ако вземе финансирането, за което толкова много лекарският съюз настоява - то няма да се случи, ако не се направят тези предварителни стъпки и не се вземат тези мерки. Законът за публичните финанси казва: "Касата не може да поема допълнителни задължения, ако се нарушава бюджетното салдо." От друга страна, Законът за здравното осигуряване казва, че касата е задължена да плати цялата медицинска дейност, която е извършена. Къде е пресечната точка на тези два закона? Няма такава, те се бият и касата е виновна за всичко. Как тълкува съдът - спасен е човешки живот или е излекуван човек, значи дейността трябва да бъде платена, защото там има вложени средства, труд, консумативи и т.н. Ако не платим, болницата печели делото, ние плащаме и плащаме с лихвите. Законът за публичните финанси не ни подкрепя, не ни върши работа. И този процес на хроничен недостиг на средства ще се задълбочава непрекъснато, ако ние продължаваме да говорим само няма пари или парите не стигат.

В. „Капитал”

Няма коментари:

Публикуване на коментар