Translate

понеделник, 30 юни 2014 г.

Уморени от прехода



Страховете, които ни гонят от 25 години, може да разрушат обществото

„Не на страха!" Неслучайно точно в средата на 90-те в България възникна и това наперено движение, което трябваше да даде кураж на гражданите срещу развилнелите се нови господари - мутрите, които рекетираха и слагаха ред в отслабената ни държава, а с чалгата дори възпяха образите си и начина си на живот.
Движението на музиканта Дони, изглежда, не успя да вдъхне много смелост на хората да се противопоставят на бухалките, тъй като културата на мутрите, намерила израз в пошли текстове и прост ритъм, продължи да жъне успехи. Но дефектът не е в движението, в неговата лиричност или в неговите основатели. „Не на страха!" не предизвика мощна обществена съпротива срещу дебелите вратове, защото един ли бе страхът, с който трябваше да се пребори българинът?!
След първоначалната еуфория на промяната през 1989 г. върху тънката емоционална струна на страха взе да свири кой ли не. Още на първите свободни митинги отнякъде се появи един „оратор" Гогов, който само спомена за „кожите на комунистите по стените", и треперенето почна. То настрои пропагандната машина на червените за кръстоносен поход срещу синия екстремизъм, реваншизъм и лумпенизация. Уви, нововъзникналият СДС не пресече опасенията. Той неблагоразумно отказа да подпише споразумение за мирен преход, „украси" България с картата с черепите, а седесарите бодро скандираха: „БКП в Сибир!"
Резултатът е известен: БСП спечели първите демократични избори, а актьорът Йосиф Сърчаджиев се разплака в ефира на „Всяка неделя", обвинявайки комунистите в лъжи, фалшификации и манипулации. фалшификациите не бяха доказани, затова пък върху жълтите павета израснаха градове на истината, които бяха пометени след едно от най-емблематичните събития на прехода: пожара на Партийния дом, лумнал и заради прояви на някои от неуравновесените обитатели на Града на истината в центъра на София. В пламъците се видяха опасностите от държавен преврат и от граждански сблъсъци.
По време на Лукановата зима страховете опряха до всекидневното оцеляване. Все едно сме във война - режим на тока, купони и опашки за храна.
През 1995 г. проблемът пак опря до единия хляб. Безпрецедентна зърнена криза доведе до размах на спекулата и скок в цените. Тук трябва да припомним, че след дългогодишно мотаене съдът оправда подсъдимите за кризата, защото доказателства за вината им така и не бяха събрани.
Зърното бе предвестник за пълния крах година по-късно. След като синята приватизация на филип Димитров раздаде дължимото само на т.нар. реститути, след като бе разсипано земеделието, след като мутрите задушиха в зародиш дребния бизнес, рухна и системата на банките. Някои щастливци се събудиха милионери, но не и мнозинството от българите. Хиперинфлацията стопи и заделеното за черни дни
След подобно цунами пред една здравомислеща нация има един-единствен път, за да се отърси от преживяното - на съгласие и спасение. Под формата на валутен борд спасение дойде, съгласие - не и не. Управлението на Иван Костов бе белязано със съмнителна приватизация и диктат над всички несъгласни с волята на Командира. След края на мандата му логично започна синият разпад, а пътят пред популизма бе широко открит.
Управлението на Сакскобургготски успокои кипежа на партийните страсти привидно, но зад царственото му мълчание „жълтите скакалци опоскаха държавата" (по думите на земеделската водачка Анастасия Мозер).
При тройната коалиция подписахме договора с ЕС, но формулата 8:5:3 засили опасенията, че властта се разпределя някъде зад кулисите. Затова през 2009-а тя бе дадена на юнака Борисов, който се канеше да накаже всички виновни и да възстанови справедливостта. Канеше се, докато не подаде оставка. За да дойде безвремието на кабинета „Орешарски", заложник на патовата ситуация в парламента.
Забележете обаче - през всичките 25 години на противоречивия преход все се намираше „розово хапче", което да овладее пристъпите на обществен страх. След Лукановата зима ефектът бе постигнат с един спонтанен призив: „За Бога, братя, не купувайте!" (на премиера Димитър Попов). През 1997 г. на „Дондуков" 2 българските политици проявиха здравия разум да се договорят за парламентарни избори. Въздействие имаше мантрата за членство в НАТО и ЕС. Сработи и формулата за „генерална промяна".
Днес думите не въздействат. Така е, защото хаотичното политическо говорене изчерпа и неприкосновения запас от надежда. През последния месец българската политика се точи като тв сериал за домакини, където в един епизод Иван е брат на Мария, в следващ - нейно извънбрачно дете, в още по-следващ се оказва, че е подменен в родилното.
И в политическия сериал, който наблюдаваме, всякакви чудати обрати станаха възможни. Възможно е КСНС при президента да договори три възможни дати за избори, а броени дни по-късно някои участници да ревизират желанията си.
Политиците, изглежда, не съзнават последиците от своите фокуси. Те лишават гражданите от възможността да видят близкото бъдеще и мястото си в него. Мъглата, в която планираме дори утрешния ден, води до несигурност и до пагубни страхове.
Българинът няма доверие в партиите, защото все по-убедено счита, че те защитават олигархични, а не обществени интереси.
Няма доверие в лидерите, защото обещанията им се оказват балони. Левите обещават подоходно облагане, а въвеждат плосък данък. Десните обещават подкрепа за бизнеса, а държавата не се разплаща с фирмите.
Няма доверие в депутатите, защото вместо да работят за избирателите си, те работят за лобистите.
Няма доверие в полицая, защото не знае от коя страна на закона е застанал той.
Няма доверие в здравната каса , затова милиони граждани си спестяват вноските.
Няма доверие в Темида, защото често пъти превръзката на очите й не е знак за безпристрастност, а за слепота.
Няма доверие в гражданските организации, защото не знае с чии пари се хранят. И в синдикалните няма доверие.
Българинът не вярва нито в изборите, нито в силата на обществената солидарност.
Няма доверие и в съседа, защото откъде накъде ще има доверие в съседа?!
Няма доверие в чиновниците, защото те са нечии послушни кадри - на тези, които са на власт.
Българинът не вярва в институциите, както и в сметките за ток. Изобщо след 25 години преход той не вярва на никого и за нищо. Страховете обаче може да подпалят не само банка а да разрушат цялото общество. И те вече го правят, защото ни превръщат в песимисти, нихилисти, егоисти, емигранти. Лесните оправдания с народопсихологията не вършат никаква работа, когато се чуват предупреждения, че „не сме изправени пред пропаст или криза, а пред дилемата да изчезнем като нация и държава" (Доц. Иво Христов).
Да, време е политиката да се прибере в рамките на приличието. Нещо повече -банковият проблем подсказва вярно решение. Рискът да се повторят събитията от 1996/1997 очерта остра нужда от силна държава. Само силна държава може да успокои и останалите обществени страхове и да върне доверието в институциите, администрацията, полицията и пожарната, колегите и комшиите.
Последователността в политическите думи и решения трябва да е началото на този дълъг възстановителен процес.


Таня Джоева

В.”Преса”
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар