петък, 10 май 2013 г.

Българин да се наричам-срам и унижение е днес за мене!



И преди и сега, ако нямаш „Чичо Владика” няма да станеш поп….това е истината… 



На 8 год. възраст съм оперирана от сърце. Била съм 16 кг. и лекарите не са очаквали да оцелея, та и затова не ми е даван хепарин. В резултат на което на третия ден след наистина успешна операция получих мозъчен инсулти и парализа на лява ръка и крак. Години рехабилитация, години обидно отношение, „защото не съм като другите” и т. н., но бях благодарна, че съм жива и не търсех виновни за нищо и в нищо. След години обаче останах неприятно изненадана от липсващата документация за моята операция в болницата и от записания един ред, в който не се споменава за каквото и да е увреждане, в една тетрадка…
Завърших не едно, а две висши образования. Ходех на бригади като ученичка и студентка и работех наравно със здравите връстници. Работех и не помислях дори за ТЕЛК, защото знаех, че има по-по-нуждаещи се от мен. Работих 18 години, а имах сили за още толкова. За някои може и да съм глупачка, но това е, такава е моята ценностна система и верую. И от край време явно си е така у нас-болен, здрав носи, защото здравите се пишеха болни камо и само да изкръшкат от работа …
После непосредствено преди „демокрацията” реших да потърся все пак правата си още повече, че преминах и през други оперативни интервенции и житейски изпитания и не можех да работя активно повече. Бе ми отговорено нагличко, че щом досега не съм имала нужда от ТЕЛК, да се явя… като остана без работа…Логика неоспорима, да се смееш или да плачеш… Но ако не си от сой, ако нямаш "мая" може да се оплачеш , но ...на арменския поп…
Писах възражения, но все едно наливах вода в пясък…И докато се „борех” за това, което е мое право, преживях и безполезността на борсовите агенции, липсата на работа и безпаричието, унижението (дори в магазин за хляб да ти искат няколко езика, опит, стаж и възраст като на току що завършил гимназист) да искаш да работиш и да не можеш, да не ти се дава право да бъдеш полезен.
След година, две вече, но вече като безработна, пак се явих на ТЕЛК и ми дадоха от раз 88 или 89% вече не помня и то без връзки, без пари, без ходатайства… С годините здравословните ми проблеми обаче се задълбочаваха, а с тях и право пропорционално растеше и унижението, на което съм подлагана, през две-на третата година, с нелепото изискване да се явявам непрекъснато на ТЕЛК до 61 год. възраст като, че ли ще оздравея, напротив...
Пълно безумие и ужасно унижение не само за мен, а и за всички тези хора, които са с необратими увреждания, със заболявания неподлежащи на възстановяване.
А не дай си боже пък да забравиш случайно кога ти изтича телковото решение и ако сам не отидеш навреме да си вземеш изискуемите изследвания, често от самата болница, където си разпределен на комисия, срокът за явяване на ТЕЛК се променя, но единствено и само в твой ущърб.
След това започва пък безумното чакане пред кабинетите на личните лекари, за да се получат заветните талони-направления, които в повечето случаи резонно са изчерпани, но не по тяхна вина. А ОПЛ правят чудеса от храбрости за да ги осигурят знаейки, че могат да бъдат санкционирани от НЗОК, заради превишаването им. Но и те и пациентите се въртят на един шиш, на бавен огън, от необмислените или нарочни разпоредби на властимащите. Оттам насетне следва ходенето по мъките, докато събереш всичките документи, докато ги снимаш, вече с пари назаем или със заделени предварително от „голямата” пенсия, която стриктно е спряна още в същия ден на изтичане на решението. Явяваш се чинно на уречената дата, с целия набор документи, който в повечето случаи в ТЕЛК никой не поглежда и не взима предвид, ама изобщо. Може да си там в болницата още от ранни зори, на определената ти дата, но по стара традиция първо се приемат мой-твой-свой и чак тогава си ти-обикновения и ничий човек, който ако възнегодува гласно може дори да си тръгне с намален процент от предишната определена инвалидност. После, още същия ден ти връчват решението, но те задължават да чакаш две седмици, за да го завериш, а това автоматично означава още един месец чакане от страна на НОИ да пусне спряната ти пенсия. Така си отиват два, три, а знам случаи и за повече месеци, в които „кофтия материал” сиреч ти си без пенсия, без социална защита, без нищо…ти за тая държава просто не съществуваш щом си ничий човек…
Ти обаче същевременно си и оная една електорална единица, нужна на властимащите и за която се сещат единствено и само по изборите.
Ти си едно ЕГН, което чинно си е плащало и плаща данъците, ти си едно-абсолютно нищо, което обаче има задължения и ако не ги покрива му се налагат лихви и санкции…Кръгла нула си ти за държавата. Ти си за нея zero, защото си ничий човек. Ти си смачкан отвсякъде, от една страна най-вече от заболяванията, а от друга от униженията, от безпаричието на което си обречен, ако нямаш роднини или други близки от които да вземеш заеми, ако нямаш някакви други странични или заделени доходи, с които да изкараш тези месеци и от трета, защото съзнаваш, че си обикновен човек, като много други, без властимащи роднини и близки с „корени и потекло”, както се казва и за когото държавата е мащеха.
Ти си от пенсионерите „виснали” на врата на работещите. Да, ама от тези пенсионери повечето са дали също своя труд, своя дан към тази държава и сега кретат с по и под 200 лв. пенсии…
Не ме интересува, ама хич, дали ще ме наричат „инвалид” или уж по-хуманното, но лицемерно-„човек с увреждане”, като реалното отношение на държавата към мен е унизително, унищожително направо-геноцидно.
А уж всички мечтаехме, искахме и лелеехме тази прословута промяна за по-добър живот…

Няма коментари:

Публикуване на коментар