ГЕРБ over?

През изминалата седмица се случиха няколко събития, които - поне за мен - поставят под съмнение прогнозите за бляскава или поне успешна перспектива на ГЕРБ и неговия лидер. В една трудна, но съвсем не критична ситуация, бе демонстрирано недопустимо съчетание от двете може би най-големи слабости на едно управление - страх и арогантност. Като прибавим факта, че в епизодите с лекарите и синдикатите Бойко Борисов с един замах ликвидира остатъците от някаква видимост на екипност в кабинета и не се поколеба да си послужи с неистина, за да защити личната си популярност (така както сам я разбира), процесите взимат - неочаквано и преждевременно - лоша посока.

На първо място, управляващите капитулираха политически пред съпротивата срещу реформите в ключови направления на социалната сфера. Вероятно веднага ще се възрази, че вслушването в тревогите и протестите на хората е сила, а не слабост на едно управление. Това е вярно, но само дотолкова, доколкото в условията на очевидна и неотложна необходимост от реформи правителството отчита критиките към оспорваните, погрешни или недостатъчно добре обмислени реформаторски инициативи, за да предложи нови, по-добри такива. Ако бяхме свидетели на такъв тип вслушване, ГЕРБ биха заслужили напълно обществения респект.

Но на практика се случи нещо съвсем различно. С лекота (да не кажа лековато) бе зачеркната линия, провеждана, независимо от недостатъците, в продължение на година. Реформите бяха телепортирани някъде във времето и пространството "след кризата", пропускайки, че те са едно от най-силните оръжия срещу кризата, ако, разбира се, управлението знае как да ги приложи. Беше възприето най-лесното и същевременно най-вредното решение - отлагане на непопулярните, но неизбежни мерки и наливане на средства от изчерпващите се резерви в системи, които са безнадеждни в сегашния си вид.

Има редица ключови елементи на нашата обществена система, за които радикалната промяна е императив, а не тема за дискусия. Дискусия е необходима по въпроса "как", а не "дали" да се реформират социалната политика и най-вече пенсионната система, здравеопазването, образованието, политиките за интегриране на ромите. Никой разумен човек (с изключение на користно заинтересованите) не би твърдял, че нещата могат да останат по старому, нито би поддържал илюзията, че промяната ще се осъществи безболезнено. Колкото и да е важно мнението на обществото (а още по-важна е подкрепата поне на част от него), инициативата трябва да бъде на управляващите, на политическия и държавническия елит, чиято висша отговорност е да предложат визия, стратегия и ключови политики на реформи.

В това отношения правителството се люшна от лоша в още по-лоша крайност. От една "гола", недостатъчно подкрепена с аргументи, словесно декларирана воля за промяна (но все пак воля) се отиде към унизително за аудиторията обяснение защо няма да се прави промяна. Това, че сме "най-бедната и най-болната държава в Европейския съюз", е силен аргумент да се провеждат, а не да се отлагат реформите. От една погрешна и порочна (и логически, и управленски) теза - "Пари срещу реформи", се отиде към друга, още по-погрешна и още по-порочна - "Пари без реформи". Ясно е, че реформите трябва да се финансират предварително, а не след като постигнат набелязаните цели (ако някой е набелязал такива). Но също толкова ясно е, че да наливаш огромни средства, като си наясно, че няма да бъде постигнато по-добро качество и по-висока публична стойност, е не просто грешка, а политическо самоубийство.

С такава "политика" (и с неизбежното привличане на нови заеми) ГЕРБ могат и да успокоят напрежението за известно време, например до изборите през следващата есен. Но дори да се случи (което не е сигурно), това ще бъде сигурният край на партията, защото последиците за обществото ще бъдат изключително тежки. Отделни личности от ГЕРБ могат и да намерят (временно) спасение на уютни властови позиции, но като цяло партията ще бъде тотално дискредитирана като някаква общественополезна и необходима политическа алтернатива. Българският народ, за съжаление, не прощава на реформаторите, но още по-силно недолюбва тези, които под фразеологията на реформите са проявили малодушие и корист. Агонията на една стара и голяма партия като БСП е твърде показателна в това отношение, да не говорим за светкавичната политическа кончина на "феномена" НДСВ. Неправенето на реформи и отлагането на несъмнено трудните решения за неопределено бъдеще ще има своята политическа цена и тя много скоро ще бъде предявена и на ГЕРБ, и на неговия лидер.

Втората голяма грешка на управляващите през последните дни е взривяването на останките от надеждите, че независимо от високата степен на персонализация ГЕРБ е демократична политическа партия, чиито ръководители се отличават с необходимата степен на екипност и колегиалност. Събитията в ключови сектори като здравеопазване, социална политика, образование, зациклилото ново изборно законодателство и още редица подобни показаха, че всеки дърпа чергата към себе си.

Министрите не се чувстват като "отбор" с обща цел, за която всеки трябва да допринесе и дори да жертва нещо от себе си. В правителството очевидно не се говори на общия език на стратегиите, политиките и споделените ценности, а вече се правят сметки за оцеляване и се гадае кой ще бъде следващият пожертван за укротяване на бушуващите обществени страсти. В това отношение показателно е изказването на новия здравен министър. Този очевидно интелигентен и професионално подготвен човек заяви откровено: "Знам, че престоят на този пост е няколко месеца, затова нямам илюзии какво ще се случи, ако се проваля". Нито един министър по принцип не може да се докаже за "няколко месеца". Нито един член на кабинета не може да успее (особено в критични области като здравеопазването, социалната политика и образованието), ако няма убедената и последователна подкрепа на своите колеги и лично на министър-председателя. В случая очевидно не е така. Всеки се оправя, както може и така до момента, в който премиерът реши, че негативите върху личния му рейтинг са вече неприемливи.

Едно от най-уязвимите места на младите и набързо сформирани партии, които нямат солидни корени в обществото, е липсата на политическа, социална и морална спойка. Конструкцията изглежда внушителна, а в един момент се разпада при наглед слаб натиск. Голямата заплаха за ГЕРБ идва от обстоятелството, че центробежните сили и егоистичните стратегии за индивидуално и групово оцеляване придобиха голям размах преди още да се генерира критичният минимум от сплотеност и кооперативност.

Най-показателни в това отношение са процесите в парламентарната група на партията. Неведнъж съм предупреждавал, че ако парламентарната група на ГЕРБ не се консолидира, не се изгради и не започне да действа като екип, правителството и въобще мандатът на партията ще бъдат подложени на тежки изпитания. Публична тайна е, че още отсега голяма част от депутатите на ГЕРБ се озъртат "навън" и се опитват да се прехвърлят в друга политическа траектория. Насочването на значителен брой депутати към кметски места (порочна и абсурдна по европейските политически стандарта тенденция, която не е от днес) не само ще увреди и без това недостатъчния потенциал на групата. Вече са видими напреженията по места, защото депутатските амбиции срещат острата съпротива на други "кандидати за власт", които разбират, че е в сила правилото "сега или никога". Това ще взриви партията и не един, а сто Бойко-Борисовци не са в състояние да го предотвратят. В такава ситуация обидните квалификации от страна на лидера по отношение на парламента ("онези безделници"), в който ролята на управляващо мнозинство играе твоята собствена група, са просто непонятни.

Единственият (но бързо угасващ) шанс за ГЕРБ е консолидирането вътре в партията и между партията и обществото. За това обаче са необходими две предпоставки - ясна политика на реформи, която отчита рисковете, а не ги заобикаля и пълноценно, обединяващо лидерство. Първият въпрос вече коментирах, сега ще се спра на втория.

ГЕРБ е една от малкото (ако не единствената) български партии, в които лидерският въпрос се смята за решен "по дефиниция" - и като качества на лидера, и като всеобща подкрепа за него. Приемането на тази видимост за даденост обаче може да се окаже подвеждащо. Това, че в момента никой не заявява открити претенции за мястото ти, съвсем не означава, че си безспорен лидер. Лидерството се доказва най-вече чрез способността да водиш в тежките моменти, а това означава да си на първа линия и пръв да поемаш предизвикателствата и ударите. Когато лидерът започне да се крие зад гърба на своите сподвижници, каузата е обречена, той самият - също.

Бойко Борисов сигурно е чел книги на тази тема. Още по-сигурно е, че хората, които го съветват, са му говорили за тези неща. Много вероятно е той да е убеден, че с поведението си отговаря на посочените изисквания и очаквания към лидера. Събитията от последните седмици обаче говорят друго. Начинът, по който се случи "оставката" на Анна-Мария Борисова като министър на здравеопазването, както и очевидното бламиране на финансовия министър по въпросите на здравеопазването и социалното осигуряване показват недопустимо за един лидер поведение. За капак дойде демонстративното пренебрежение към една от най-отговорните парламентарни процедури - дебатите по вот на недоверие, гарнирано с репликата за "онези безделници в парламента".

Не искам да изглеждам наивен или неосведомен. По цял свят политическите лидери в определени моменти жертват свои министри или политически сподвижници. Това е част от политическата игра и всеки, който влиза в нея, трябва да е готов и за такова развитие (това е смисълът на популярния, но невинаги правилно използван израз "Нося си оставката в джоба"). Въпросът е в името на какво и как се правят подобни жертви. Една жертва на висока политическа фигура (каквато е министърът) има смисъл само ако допринася за постигането на стратегическите цели на политиката. Тя се обезсмисля и се компрометира морално, ако е израз на "философията на бушона". Ако оставката е ход за успокояване на общественото недоволството или за отклоняването му от личността на премиера, това е не само непочтена, а и непечеливша тактика, най-вече защото ефектът й бързо се изчерпва, ако не е подкрепен със съответните необходими корекции на политиките.

Разбираемо е, ако в името на голямата цел Борисов в един момент реши да пожертва вицепремиера Дянков. Дянков е спорна личност, натрупа доста негативи и направи - по мое мнение - немалко политически грешки. Неправилно е обаче финансовият министър да бъде пренебрегван и бламиран с ефектни, но политически самоубийствени (и най-вече - неверни) заявления, като това, че "парите за здравеопазване тихомълком се изразходват за пенсии". Кой и защо внуши на премиера такава линия на поведение пред лекарите не е ясно. Но последиците от подобно изявление са много тежки - и за действащия финансов министър, и за този, който ще го наследи, и за правителството като цяло, и за обществото. Последното е най-опасно, защото за пореден път се противопоставят по недопустим начин големи социални групи и слоеве.

Без значение дали го осъзнава (и дали тези, които са длъжни да го направят, му го казват) Бойко Борисов е във фатален момент на политическата си кариера. Тук и сега той трябва да се докаже като лидер, каквото и да му струва това. Това би могло да се случи, ако Борисов разбере, че за да си лидер, не е достатъчно често да употребяваш местоимението "аз".

Александър Маринов-в-к „Банкер”